The night we meet

Chapter 41

Някъде бях чел, че най-сладката целувка е тази, която е разменяна хиляди пъти между очите, преди да достигне устните. И макар да съм я целувал и преди, тази беше специална.

Тази целувка вещаеше нещо повече от просто докосването на устните ни. Виждах искреността ѝ, виждах желанието ѝ, виждах и обещанието ѝ. Знаех, че говореше истината и май беше време да спра да измъчвам и двама ни.

Нагледно ми показа, че наистина ме иска, а мен ме болеше всяка секунда, в която бях далеч от нея. Не беше напразно обаче. Исках да ѝ покажа, че не можеше да си играе с чувствата ми, при положение че означаваше толкова много за мен.

За кратко време тя се бе закотвила здраво в сърцето ми. Още в нощта, в която се срещнахме, сърцето ми знаеше, че двамата щяхме да имаме някаква история. Знаеше и точно заради това полудяваше всеки един път при споменаването само на името ѝ.

Бях ѝ подарил сърцето си още тогава, а тя най-накрая го бе осъзнала.

~~~

-Спиш ли? - нежният шепот достигна до ушите ми секунди преди сетивата ми да се отнесат в страната на сънищата.

-Ммм, не - промърморих, докато отварях очите си.

Ким лежеше на една страна и се взираше в лицето ми. В стаята цареше тъмнина и различавах единствено общата ѝ фигура. Не виждах в детайли лицето ѝ, но усещах близостта ѝ, усещах копринената ѝ коса как гъделичка носа ми, усещах и дъха ѝ. Съзнавах, че тя бе истинска и не ми трябваше нищо повече, за да се усмихна сънено.

Около час след като дойде, бях предложил да си лягаме, а тя се съгласи. Плахо прие предложението ми да легне при мен, но доста бързо я уверих, че точно тук исках да бъде.

-Ти защо все още не спиш? Мислех, че заспа отдавна...- въздъхна отчаяно, а това ме накара да наостря уши, за да чуя какво има за казване.

-Не мога...чувството ме човърка отвътре, пречейки ми да правя нещо толкова просто, колкото съня - изправи се, за да седне, а аз последвах примера ѝ и се облегнах на таблата. - Искам да спя, искам и да мога да се храня, без да мисля, че така запълвам дупката, зееща отворена в мен. Убива ме, наистина ме убива и не знам какво да направя. Искам да съм силна и просто да спра, но не мога...едно гласче, дълбоко в мен, винаги ми шепти, че трябва да взема нещо, за да се почувствам по-добре.