The night we meet

Epilogue

~година по-късно~

Някои хора влизат в живота ти само, за да го напуснат. Такъв беше и Гидиън.

Той се бе появил в малкия ми свят изневиделица. Завъртя ме с главата надолу и си тръгна. Трябваше да си тръгне.

Трябваше да напусне, за да освободи мястото. Място свободно за Ерик, който се бе вкопал доста здраво на земята до мен.

Всеки път, в който шамарът или юмрукът на Гидиън се бе докосвал до кожата ми, той ме отдалечаваше от себе си. Колкото пъти си бе тръгнал след някой от побоите си, исках да си събера нещата и да не се върна.

Оставах, защото колкото и да болеше, мислех, че наистина ме е обичал. Мислех, че все някога щеше да дойде времето, в което той щеше да спре и щеше да каже, че също ме обича.

Сега обаче осъзнавам каква глупачка съм била.

Оставих го да ме превърне в развалина, оставих го да изтръгне сърцето ми и да го запрати по дяволите. Разпиля сърцето ми, а Ерик успя да го събере и прибере близо до себе си.

Още онази вечер в Лондон, когато споделяхме огънче за цигара... Тогава той не запали само пламъка на тази запалка. Още тогава бе запалил един много по-голям и невидим пламък, вътре в мен. Тогава още не го осъзнавах, но той май много добре знаеше какво прави със сърцето ми.

Никой не бе виждал любовта. Тя бе невидима. Идваше на пръсти и те пускаше в океан пълен с неизвестни. Упояваше те както ябълката на Снежанка. Кара те да полетиш, а после те забива рязко в земята.

Никой не я е виждал и затова всеки се припознаваше. Мислехме си, че няколко мили жеста и кратка свалка бяха любов...Любовта бе нещо, което идваше непоканено и оставаше без намерения да напуска. Правеше с нас каквото си поискаше.

Благодарение на тази, истинска любов, почти година бях чиста. Благодарение на Ерик, който стоеше винаги до мен, успях да избистря ума си.

Още на следващия ден, след като му споделих, че искам да потърся помощ, той вече бе намерил няколко специалиста, които да ми помогнат. Седмица по-късно прочистваха организма ми и срещите с психолог започнаха.