The night we meet

Chapter 36

Цял ден не успях да се съсредоточа върху работата си.

След разговора ми със Сидни преди два дни се бяхме разбрали да ми се обади щом се видят с Ким. Исках да разбера какво беше станало. Дали тя бе взела някакво решение, дали бяха успели да я разубедят.

Обаждане така и не получих, а това не зовеше добри новини.

Лошите новини продължиха да ме спохождат дори и когато се канех най-накрая да се прибера. Цял ден си повтарях как вечерта щях да звънна на Сидни, за да разбера какво бе станало. Сега, когато се бях запътил натам, секретарката ми влезе в офиса и уби изгледите ми.

-От ръководството ви викат в кабинета. Трябвало да говорят нещо спешно с Вас - съобщи ми тя, а аз въздъхнах и я отпратих.

Досъбрах нещата си и слязох на долния етаж, където се намираше ръководството. Нямах представа защо биха искали да говорят с мен. Проектът между двете ни фирми все още беше далеч от крайния си срок, така че едва ли беше затова. Смеех да кажа, че вършех работата си повече от добре, така че не виждах възможна причина.

Сложих край на чуденето щом влязох в кабинета. Зад бюрото стоеше възрастен мъж с кръгли очила на носа си. Косата му беше леко прошарена, но все още се виждаше естественият му цвят.

Подкани ме да седна на фотьойла срещу него и аз го направих. Остави работата си на компютъра и се обърна изцяло към мен. Въздъхна и започна да говори.

-Съобщението, което имам да направя не е свързано пряко с Вас, но забелязахме, че прекарвате доста време с госпожица Уилямс. Не можем да се свържем с нея, а трябва да ѝ бъде предоставено това - направи пауза и извади бял плик, който ми подаде.

-Какво е това? – попитах, оглеждайки плика, на който нямаше нито една буква.

-Уведомление за уволнението ѝ - бързо вдигнах поглед към господина пред мен.

-Как така? Защо я уволняват? - макар и да знаех причината, зададох въпроса си.

-От няколко месеца е изключително непостоянна, не е завършила нито една реклама, а клиентите започват да се отказват. Изчакахме максимално дълго, за да се поправи, но както и Вие, виждате подобрение няма.

-Няма ли някакъв начин да се преразгледа решението? - отговора и на този въпрос знаех...

-Съжалявам, окончателно е - кимнах и щом си взехме довиждане, излязох от кабинета, отивайки направо в колата си.

Седнах зад волана и отново погледнах плика в ръцете си. Това щеше да я съсипе. Въпреки всичко тя обичаше работата си прекалено много. За нея това беше нещо много ценно, а го изгуби за няколко месеца.

Кариерата, за която бе работила през по-голямата част от живота си, бе завършила заради връзката ѝ с онзи ненормалник и проклетото ѝ пристрастяване.

Съсипваше я, без тя да разбере, а сега беше потънала наистина дълбоко.

Включих двигателя и потеглих, а пътя до вкъщи днес ми се стори неописуемо дълъг. Сидни щеше да се наложи да ѝ съобщи и за уволнението. Последния път тя взе своето решение, така че нямах никакво право да говоря с нея за каквото и да било.

Дори не би трябвало да ме интересува толкова много, но предателското ми сърце беше на друго мнение. Нейното обаче си бе лоялно към онзи, макар и да не разбирах защо.

Както и да е, това бе нейният избор. Може и да я обичах, но не можех да я накарам да отвърне на това ми чувство. Очевидно дори и с любов не можех да я спра да си троши главата с него.

Паркирах колата и влязох вкъщи почти на автопилот. Съблякох палтото и сакото си, като ги захвърлих на дивана и останах единствено по тениска. Оставих плика на плота в кухнята и извадих телефона от джоба си. Намерих номера на Сидни, който тя ми даде малко преди да си тръгна от тях, и точно преди да натисна слушалката, звънецът започна да звъни.

Не обикновено звънене обаче. Който и да беше на вратата ми, бе натиснал звънеца и не го пускаше. Оставих телефона си до плота и отидох да отворя вратата.

Очаквах всекиго другиго, но не и Ким. И то в такова състояние, отново.

Беше обърнала глава назад, но щом усети че съм отворил вратата, се обърна към мен. Устните ѝ трепнаха, а аз едва не ахнах от изненада щом видях лицето ѝ. Не каза абсолютно нищо, просто се гмурна в обятията ми и пое няколко големи глътки въздух. Бягала ли беше дотук?

Осъзнах, че не бях отвърнал на прегръдката ѝ едва когато тя се отдръпна от мен. Отново завъртя глава назад, а после огледа лицето ми. Не знаех какво търсеше, но съдейки по разочарованието в очите ѝ не го откри.

Направих ѝ място да влезе и затворих вратата.

-Какво правиш тук? - тя едновременно се стресна и изненада от въпроса ми. - Мислех, че последния път и двамата бяхме ясни?

-Така е, но се скарах с Гидиън и..- прекъснах я с горчив смях.

-И дойде да плачеш на моето рамо, така ли? - очите ѝ едва не изскочиха от неочакваната острота на думите ми. - Мога да се обадя на Сидни, за да дойде да те вземе. - тя видимо изтръпна от това ми предложение.

-Ако исках да ида вкъщи, щях да го направя - сега нейните думи прозвучаха остро.

-Така ли? Тогава защо дойде тук? Бях единственият ти вариант ли? - осъзнавах колко грубо звучаха думите ми, но исках да се изясним веднъж за винаги.

-Не. Изобщо не мислех, когато идвах насам. Сърцето ми ме доведе тук - направи опит за усмивка, но аз не и отвърнах.

-О нима? Защо тогава ми се струва, че сърцето ти идва при мен само когато стане напечено с Гидиън?- усмивката ѝ посърна и колкото и да исках да я държа близо до себе си, продължих да говоря.- Защо трябва да лекувам раните, които той създава? Това шега ли е за теб? За чувствата си говоря. Те шега ли са за теб?

Тишината, която настъпи, не можеше да се сравни с нищо, а напрежението можеше да се разреже с нож. Исках обаче да ѝ покажа наистина какво ме караше да чувствам, не само хубавата страна.

-Не разбираш ли, че всеки път щом си тръгнеш и се върнеш при него, забиваш нож в сърцето ми. Не си се сещала за това, нали?

Ким вдиша и издиша няколко пъти все едно се готвеше да пробяга няколко метров маратон. Погледна ме право в очите и отвори устата си, за да излее всичко от ума си.

-Да, съгласна съм. Може и да съм направила грешка, но искаш ли да знаеш една подробност? Аз не познавам любовта - посочи себе си. -Никога досега не съм изпитвала това чувство и не го познавах. Никой досега не ми е показвал какво е любовта, освен семейството ми. Затова и го сбърках толкова лесно.

Погледна към тавана все едно заповядваше на очите си да не пролеят сълзите, които задържаше. Гърдите ѝ се повдигнаха щом си пое треперлив дъх и отново ме погледна.

-Онази вечер...-гласът ѝ потрепери. - онази вечер, когато ме попита дали това което сме правили означава нещо за мен и аз ти казах, че е без значение за мен...помниш ли?

Как да не го помня? Нали тогава за последно я държах близо до себе си. Тогава за последно проведохме разговор, който не се състоеше от няколко думи от учтивост. Тогава бях почувствал, че нещата можеха и да се получат.

-Е, излъгах. Излъгах теб, опитах се да излъжа и себе си. Опитах, но не успях да се излъжа. Всеки път щом той ме докоснеше, щом ме целунеше, аз виждах единствено твоите ръце и устни. Усещах твоята нежност. Исках да си ти и не знам защо ми отне толкова време да го осъзная...

Последното изглежда искаше да го каже на себе си, но стигна и до мен. Думите ѝ се завъртяха няколко пъти в главата ми, но се чудех дали беше искрена. Можеше да го казва, за да повторим нещата от миналия път.

От друга страна искреността в гласа ѝ ме накара да ѝ повярвам. Следващото нещо, което каза, наклони везната в нейна полза и то много.

-Не искам да се връщам при него – прошепна, преди една сълза да се търкулне по насинената ѝ скула. -Съжалявам, че бях толкова сляпа. - свлече се на земята и зарови ръце в косата си. - Съжалявам, че не виждах това, което е пред мен. Съжалявам, че в нощта, в която те срещнах, не останах с теб...

За секунда захвърлих всичките си съмнения относно думите ѝ и клекнах до нея, привличайки я в прегръдката си. От начина, по който се разтопи в ръцете ми, разбрах, че този път наистина нямаше да си тръгне.

Държеше се за мен така все едно очакваше всеки момент да се изпаря. Притиснах я силно до себе си, за да ѝ покажа, че не смятах да ходя никъде.