The night we meet

Chapter 9

-Тук съм!- провикнах се щом влязох вкъщи.

Очаквах да заваря единствено сестра си вкъщи, но чух доста повече гласове от хола. Сидни се появи оттам и ми се усмихна ведро.

-Дойдоха ли вече?

-Да. Аз чаках теб, ако нямаш работа може да се качваме направо горе - кимнах ѝ, докато свалях обувките си.

Нямах представа дали Ерик е успял да стигне преди мен. Убедена бях, че щом си тръгнах, той все още стоеше на бюрото си. Вярно, спрях през близкия нонстоп за цигари, но той още не бе тръгнал.

Звънецът на вратата отговори на въпроса ми. Отворих, тъй като бях до вратата и там стоеше Ерик. Правилно предполагалах все пак. Най-вероятно беше тръгнал малко след мен.

-Здрасти!- поздрави ме.

-Здравей. Събувай се и влизай. Скот и другите са в хола - изчаках го да събуе обувките си и му показах къде са останалите. Той ми се усмихна и задържа погледите ни една секунда повече от необходимото.

Отделих се от задаващия се транс първа и изтичах нагоре по стълбите. Отидох направо в офиса на Сидни и я заварих седнала на пода, зарината от няколко купчини с листове.

-Явно имаме доста работа - въздъхнах, а тя се засмя. Не отделяше поглед от листа в ръката си. -Какво е това?- настаних се до нея, а тя остави листа в една от купчинките.

-Записки за книгата по идея, взета от връзката ми със Скот. Не знам дали съм ти споменавала, но мисля да напиша книга с нашата история - усмихна се истински.

Определено знаех, когато се усмихваше истински с цялото си сърце, а сега бе точно така. Очите ѝ винаги сияеха, когато го правеше, а лицето ѝ леко се зачервяваше. Кожата ѝ винаги е била доста бяла, така че винаги си личеше когато се изчервяваше било то и съвсем мъничко.

Като малка винаги се ядосваше на това, но предполагам, че просто се научи да живее с него. Или просто Скот многократно ѝ споменаваше, че това било едно от нещата, което го е накарал да се влюби в нея.

Като казах, че тези двамата наистина са като от любовен сериал, не се шегувах.

-Нека видим какво има тук...- потрих ръцете си една в друга и взех една папка.

Вече много добре знаех системата ѝ. Имаше си три купчини, от които се водеше. В едната слагаше идеи, които са нови и добри. Във втората слагаше такива, които вече е писала в някоя от предишните си книги. За щастие бях чела и шестте ѝ книги, така че можех спокойно да отделям. Третата купчинка бе за клиширани идеи. Такива каквито има почти във всяка любовна история.

Сидни бе такава, че просто ненавиждаше да пише клиширани истории. Това определено харесвах у нея. Всяка следваща история, която даваше, беше иновативна и лично на мен ми се струваше единствена по рода си.

Сидни просто бе родена да прави това и бях повече от щастлива че се опълчи на майка ни и сега прави това, което я кара да се чувства щастлива. Майка ми от своя страна не знаеше какво изпуска, като отказваше да я подкрепи напълно.

Отделях записка след записка, а те просто ми се струваха без край. Все едно колкото повече отделях, толкова повече нови се появяваха. Записките ѝ приличаха на водопад, не спираха да падат от някъде.

-От кога каза, че не си разчиствала?- попитах след първия час.

-Ами от около година. Може и повече - повдигна рамене в знак, че не е напълно сигурна.

-Не знам как главата ти не е изпушила още - пошегувах се, а тя се разсмя гласно.

-Да си направим почивка за сладолед?- погледна ме интригуващо, а аз нямаше как да отговоря с „не" на тази изкушителна оферта.

-Какво правим още тук! - станах за секунда и ѝ подадох ръце, за да стане по-бързо.

С усмивки като малки деца и двете тръгнахме към кухнята. Любовта ни към сладоледа с тирамису беше единственото нещо, с което бяхме на едно и също мнение. Е, в повечето случаи стигахме до съгласие с мнението на другата, но станеше ли въпрос за сладолед това бе единственият вариант.

Седнах на един от столовете в кухнята, а Сидни извади кутията със сладоледа от фризера. Грабна две лъжици и седна до мен. Заловихме се с опразването на кутията като малки деца.

-Я виж ти! Тук си хапвате сладолед, а мен ме залъгват с пуканки в другата стая - чух шегата в гласа на Ерик и бях длъжна да обърна глава в негова посока. Носеше празна купа, най-вероятно от пуканките.

-Този сладолед е частна собственост - пошегува се сестра ми, докато бях заета да го оглеждам.

Сакото от работата беше безследно изчезнало. Изобщо обаче не липсваше. Тъмната му тениска сама по себе си бе достатъчна, за да опише всеки един мускул по горната част на тялото му. Определено си личеше, че посещаваше фитнеса често.

Това ме накара да се замисля аз откога не съм ходила във фитнеса. Може би от седмица или две? Трябваше да поправя тази грешка и да вмъкна един час за това в графика си утре.

-...нали така, Ким?- чух сестра ми да завършва изречението си, но нямах представа какво ме бе питала.

-Хмм?- обърнах се към нея, а тя ме погледна с поглед, казващ „Сериозно ли?".

-Казвах на Ерик, че това е единственото нещо, което не делим с друг.

-А да! Сестра ми е права - обърнах се към Ерик, а той само се подсмихна. Мисля, че беше повече от наясно къде се бях унесла.

-Добре, ясно е, че няма да получа сладолед. Ще ида да изпуша една. Ти ще дойдеш ли?- погледна към мен, а аз към сестра си.

Все пак бях дошла тук, за да ѝ помагам. След като тя кимна, вече можех с чиста съвест да я оставя за малко.

Ерик ме последва в двора и двамата седнахме на голямата, дървена люлка. Извадих цигарите си и запалих една. Той направи същото.

-По мачовете ли си падаш?- питах след известно време тишина.

-Ами, не особено. Всъщност мразя мачове - засмя се.- Тук съм заради компанията.- усмихна се, а аз просто кимнах разбиращо.

Трябваше да са доста добри приятели, за да стои и да гледа нещо, което не харесва. От това заключих, че беше лоялен приятел. Това определено бяха десет допълнителни точки.

-Приятел ли имаш?- попита изведнъж и ме хвана повече от неподготвена.

-Какво?- засмях се леко.

-Просто телефонът ти не е спрял да премигва. Реших, че е приятелят ти...- изказа се невинно, но събуди нещо у мен.

Така се бях отнесла с работата си днес, че съвсем бях забравила за Гидиън. Погледнах телефона си и Ерик се оказа прав. Повечето съобщения бяха от него.

-Извини ме за момент - той кимна, а аз се изправих и се отдалечих леко.

Прочетох съобщенията набързо отгоре-отгоре. В повечето ме питаше какво правя или къде съм, или кога ще отида при него. Съвсем бях изключила да му кажа, че тази вечер няма да намина. Набрах номера му, а той вдигна почти веднага.

-Извинявай, че не успях да ти се...- прекъсна ме, което определено ми дойде от нищото.

-Къде си?- тонът му беше различен от обикновено.

-Вкъщи съм си. Тази вечер трябва да помагам на сестра си. Утре обаче ще дойда вечерта - ако ми останеше време де. Това обаче реших да му го спестя.

Плюс това трябваше да е започнал да свиква с често променящия ми се график. Или оставането в офиса до късно. Това ми беше живота.

-Не можеш ли поне да наминеш? Мисля, че се разболявам...- изкашля се в слушалката, а сърцето ми се ускори една идея.

-Какво ти има?- попитах притеснена, а от другата страна на слушалката се чу прекъсване на връзката.

Опитах да му се обадя отново, но телефонът беше изключен този път. Притесних ли се? Определено. Не виждах друг вариант освен да ида до тях. Щях да видя какво му е и да се върна. Нямаше да ме има около час, едва ли Сидни щеше да има против.

-Къде отиваш?- бях тръгнала към къщата, но гласът на Ерик ме спря. Обърнах се набързо към него с усмивка.

-Трябва да свърша нещо. Ще се върна скоро - не го оставих да ми задава повече въпроси.

Обух си обувките набързо и грабнах единствено ключовете за колата си. По времето в което бях в колата, вече карах на автопилот. Не мислех особено много, а просто действах.

Нямах представа защо спестих на Ерик частта, в която му казвам, че отивам при приятеля си....