The night we meet

Chapter 33

-На нула съм!- изкрещях за пореден път през последния половин час, а Гидиън затегна хватката си около челюстта ми. 

През последния месец Гидиън ми искаше пари за абсолютно всеки грам, който приемах, понякога и за неговите. Това изобщо не се отрази добре на банковата ми сметка, но бях дълбоко затънала и не можех да издържам дори ден без наркотик.

Вече нямаше защо да се лъжа. Бях пристрастена и то много. Но всеки се пристрастяваше към нещо в живота си, нали така?

-Тогава може да ми платиш по друг начин...- похотта в гласа му изобщо не оставаше скрита.

-Просто ми дай малко. Ще ти върна парите веднага щом получа заплата - ако изобщо получех, понеже превода вече се бавеше с една седмица. Това естествено му го спестих.

Удари главата ми още веднъж в стената зад нас, а аз затворих очи от болка. Единствено главата ми не бе удрял досега. Имах отпечатъци от него по цялото си тяло. Сутрин щом се събудех от сън, цялата бях изтръпнала все едно имах мускулна треска от пробягването на маратон.

-Тц, тц - изцъка с език и се засмя, докато ме влачеше към спалнята. -Не си познала. Няма нищо безплатно. – прошепна, докато ме буташе на леглото.

Застана над мен и нападна устата ми, докато разкопчаваше дънките си. Затворих очи в погнуса и не правих нищо, защото нямаше смисъл. По трудния начин разбрах, че нямаше да ме остави.

Отвращението, което бях започнала да изпитвам към него, не можеше да се сравнява с нищо. Когато ме докосваше, когато ме целуваше, когато правеше нещо повече, исках просто да повърна. Ако докосванията му в началото на връзката ни ми доставяха удоволствие, то сега оставяха единствено болка след себе си. Грубостта, която използваше, беше непозната за мен в началото.

Често се хващах да мисля, ако можех да се върна назад във времето, щях ли пак да си тръгна с него онази нощ. Ако знаех докъде щеше да ме доведе, щях ли да флиртувам с него? Щях ли да задълбоча връзката ни?

За нещастие обаче не можех да се върна назад, а той бе единствената ми връзка с наркотиците. Ако решах да прекратя всичко с него, щеше да трябва сама да си търся дилър. А дори Гидиън беше на мнение, че нямаше да се справя.

-Сега може ли да си получа дрогата?- попитах почти шептейки, малко след като той се тупна на леглото до мен.

-Да, да...- отвърна задъхано, докато махваше към масичката.

Изправих се и вдигнах панталоните си заедно с бикините обратно на мястото им. Седнах пред масата и си взех няколко дозички. Една-две в повече, за да се разсея от парещото чувство по челюстта ми.

Свих си и две цигари, като едната запалих, докато се отправях към огледалото в банята. Трябваше да видя новите поражения. Както и предполагах, бяха повече от видими.

Имах синки, които очертаваха пръстите му от двете страни на челюстта ми, както и няколко по врата. Смучките допълнително замазваха и без друго претрупаната картинка.

Върнах се в хола, когато чух входната врата да се затваря и си отдъхнах за момент Нямах представа какво правеше в повечето случаи, но не ме и интересуваше особено. За мое голямо щастие обаче бе оставил целия пакет на масата.

Усмихнах се победоносно и макар, че по-късно сигурно щях да съжалявам, напълних дузина пакетчета и ги скрих из нещата си. Някои пъхнах в обувките си, други по джобове на дрехи или якета, трети скрих в гримовете си.

Трябваше да се запася.

Точно скрих последното пакетче, когато на вратата се позвъни. Ръката ми леко потръпна от изненада и капка страх, но допуших цигарата си и отидох до вратата. Отворих и едва успях да сдържа ченето си, за да не падне до земята.

-Сидни?- гласът ми трепна, а нейните очи обходиха тялото ми като скенер.

В момента искрено съжалявах, че не облякох дълги ръкави и крачоли. Всичко беше на показ и изведнъж се почувствах изключително оголена. Сидни знаеше за дрогата, но другата част от историята ѝ бе безизвестна и смятах така да си остане.

-Боже, Ким - гласът и беше като едва различим шепот. Скъси разстоянието между нас и ме прегърна. Притисна ме силно до себе си, а аз не знаех как да реагирам.

Липсваше ми, липсваше ми това да имам сестра  си до себе си. Откакто напусна апартамента онзи ден, не я бях виждала, дори не бяхме говорили. Чак сега осъзнавах, че това ме е убивало от вътре.

Бавно и несигурно увих ръцете си около нея. Щом разбрах че нямаше да се отдръпне, зарових лицето си във врата ѝ. Опитвах се да задържа очите си сухи и донякъде успях.

-Защо не ми каза? - проплака плахо тя, а сърцето ми се сви. -Искам да дойдеш вкъщи с мен, моля те.- сдържах още една вълна от сълзи и се насилих да я погледна.

-Станало ли е нещо?

-Нашите дойдоха да ни видят - отскочих назад като попарена.

-Какво? Ти ли ги извика? Казала ли си им нещо? - осъзнавах, че нахвърлях заплахи върху нея безпричинно, но не можех да си позволя те да разберат. За нищо на света.

-Не. И мен ме изненадаха. Питаха за теб и не знаех какво да им кажа, така че дойдох да те взема.

-Сигурна ли си? - тя кимна. - Дай ми малко време.

Направих ѝ място да влезе, а тя затвори вратата след себе си. Трябваше да скрия всичко, така че облякох черен клип и обемисто худи, за да покрия крайниците си. За лицето си трябваше да вложа повече усилия.

За пръв път от доста време насам използвах грим. Успях да скрия почти всичко. Виждаха се някакви оттенъци, но не биха си помислили, че са от бой. Излязох от банята, а Сидни оглеждаше всичко по холната маса. Реших да игнорирам болката в очите ѝ и грабнах едно от якетата си.

Благодарях на себе си, че скрих няколко пакетчета тук, защото в противен случай нямаше да имам възможност да си взема в момента.

-Готова съм - съобщих, а тя се обърна към мен и заедно слязохме в колата ѝ.

Двайсет минути по-късно прекрачих прага на дома си. Истинският ми дом. Нямаше да лъжа, чувството беше странно, но хубаво. Нещо вътре в мен просто се запали. Чувствах усмивката на лицето си щом зърнах нашите в хола.

Пръв дойде да ме прегърне татко. Притисна ме близо до себе си, а през това време дойде и майка ми. Тримата останахме прегърнати, докато едно странно чувство се заформяше у мен.

Чувство на съмнение.

Ако само баща ми ме бе прегърнал, нямаше да заподозра, но майка ми?! Тя не беше човек, който изразяваше любовта си чрез докосване. Не бе такъв характер и никога не ме беше прегръщала без причина.

Отдръпнах се от тях, а те огледаха лицето ми щателно. Майка пусна погледа си и надолу по тялото ми, а аз вече бях сигурна. Виждах го по разочарованието в очите ѝ. По тъгата изписана у татко.

-Вие...знаете? - заключих на глас, а на мама ѝ отне време, за да кимне положително.

Отстъпих крачка назад и се обърнах към Сидни. Извинението, което прошепваше, изобщо не ми помагаше.

-Питах те дали си им казала, а ти ме излъга? - опитах се да звуча обидена, но трябваше да го очаквам.

Трябваше да очаквам цялото това развитие. Първо Сидни цъфна на вратата ми от нищото, после нашите уж дошли да ни видят. Ето това трябваше да задейства лампичката в мен.

Те никога не идваха просто ей така, защото сме им липсвали. Не! Те идваха за празници или ако станеше нещо.

-Какво знаете? - може пък да си въобразявах. Може пък да не знаеха за дрогата. В някой идеален свят може би, защото думите на баща ми направо ме разкъсаха на хиляди парченца.

-Знаем всичко, Ким - по дяволите...