The night we meet

Chapter 21

Влязох вкъщи и чух телевизора в хола да работи. Предположих, че Сидни беше там, така че се събух, закачих якето си на закачалката в антрето и влязох.

Скот и Сидни стояха прегърнати на дивана пред телевизора. Гледаха някакъв филм, най-вероятно романтична комедия. Скот обичаше комедиите, а Сидни си падаше по сладникавите романтични филми. Не веднъж бях стояла с нея по нощите, за да догледаме някоя сълзлива история на двойка, обречена от съдбата, но все пак в името на любовта остават заедно.

На мен тези филми ми се струваха прекалено изкуствени и цинични. Показваха на света нещо, което не съществуваше. Просто нямаше как някой да ме убеди, че в днешно време присъстваха такива връзки или толкова нагласени запознанства.

-Завърнах се! - застанах зад тях, а те вдигнаха глави, за да ме видят.

-Ким! - сестра ми се изправи и дойде да ме прегърне.

Естествено отвърнах на прегръдката. Обичах Сидни с цялото си сърце, че и повече. Тя беше тази, която ми показа повечето неща. Тя почти ме отгледа...

-Защо не каза да те вземем от летището? - обади се Скот, а аз махнах с ръка.

-Няма проблем, и без това трябваше да свърша нещо преди да си дойда. А, това ми напомня, че трябва да ви кажа нещо - погледнах и двамата, а те се спогледаха усмихнати.

-Всъщност и ние имаме да ти казваме нещо.

Седнах на дивана, последвана от Сидни. Нямах дори и предположение какво ще ми каже, но цялата сияеше. Лицето ѝ грееше от щастие, а очите ѝ светеха като малки звездички.

На Ерик очите също светеха, но по-различно. Бях го видяла в Лондон, когато седнахме в една сладкарница и чакахме поръчката си. Гледаше ме, а очите му светеха неописуемо.

Тогава изпитах силно желание на разбера какво го прави щастлив. Дори и най-малкото нещо...исках да го знам.

-Слушам...? - върнах се тук в хола, очаквайки сестра ми да проговори. -Ще ми кажеш ли, или само ще се гледате? - исках просто да ми каже и да се свърши с това напрежение от неизвестното.

-Бременна съм...- очите ѝ търсеха одобрението ми. Търсеха поздравленията ми, но аз не можех да помръдна.

Погледнах Скот, а после отново нея. Все повече се уверявах, че щеше да им хареса моята новина. Щяха да имат бонус стая, а това със сигурност щеше да им трябва.

Вярно бях шокирана и наистина изненадана. Знаех, че и двамата обичат деца и със сигурност искат да имат, но не го очаквах толкова скоро.

-Много се радвам за вас! Поздравления! - казах накрая и отново я прегърнах. - Аз се изнасям. – изстрелях, докато все още я прегръщах, а тя на мига се отдели от мен.

-Какво?!- обади се и Скот.

-Как така се изнасяш? Къде? И с кого е по-важният въпрос? - Сидни бълваше въпросите си един след друг, а главата ми започваше да натежава.

Не знаех дали беше от приказките ѝ или от наркотиците. Преди около час или два си бях взела дозичка, така че не предполагах толкова скоро да имам отново нужда от нещо. Явно трябваше да си нося навсякъде с мен вече.

-Ами просто се изнасям. Ще живея с Гидиън - обясних все едно не можеха и сами да се сетят.

-От колко време го познаваш, че ще се живееш с него? Аз не го познавам, а това означава, че няма да те пусна да живееш там ей така - заяви ми категорично сестра ми, а неодобрителният ѝ тон направо пробиваше дупки в ушите ми.

Аз обаче нямах намерение да се примирявам с нея. Не и този път. Вярно не познаваше Гидиън, дори не бях ѝ говорила много за него, но не тя излизаше с него. Аз бях тази, която щеше да прекарва времето си с него, не тя. Следователно не трябваше да ми се меси.

-За пръв път изпитвам това и съм толкова влюбена в някого, така че нямам намерение да стоя и да чакам. Просто започвам нова страница с него и това е - отговорих ѝ, докато ставах и тръгвах към стаята си.

-Точно заради това не ти позволявам да ходиш там. Откъде знаеш, че всичко е истина щом го изпитваш за първи път? - заковах се на място, една крачка пред стълбите.

Думите ѝ си пробиваха път от ушите до сърцето ми, забивайки се там като колове. Тя мислеше, че чувствата ми не са истински. Съмняваше се в любовта ми към него...

-Защо да не е истинско? - бавно се обърнах към нея, като се засмях саркастично -Обичам го така, както не съм обичала никой друг досега. Ето заради това знам, че е истинско.

-Не говоря за твоите чувства, а за неговите. Ами ако само те използва? Ако не те обича както ти него?

-Ами ако наистина ме обича и просто иска да живее с мен? Защо не разсъждаваш над тази теория вместо да си измисляш - с това се завъртях на тока си и тръгнах към стаята си.

Извадих един сак от гардероба и започнах да слагам дрехите си вътре. Погледът ми бе замъглен от сълзите, напиращи да излязат. Дори на знаех защо, по дяволите, ми се плачеше. Просто още един път, в който трябваше сама да се оправям.

Аз винаги я бях подкрепяла. Във всичко. Когато започна да излиза със Скот. Когато заживяха заедно. Когато се сгодиха. Мамка му, дори сега, като ми казаха, че ще стават родители. Винаги я бях подкрепяла и в замяна исках същото.

-Знам, че сега ми се ядосваш - започна още преди да влезе в стаята. - но помисли малко. Не прибързваш ли? - отворих устата си, за да говоря, но тя ме спря. -Може всичко да е прекрасно да се обичате, но ако не е така, не искам да страдаш.

-Убедена съм, че ме обича. Даже повече отколкото Скот обича теб, така че...- не довърших изречението си.

Хвърлих още няколко неща в сака и го закопчах. Метнах го на едното си рамо и тръгнах към вратата. Сидни обаче изглежда не беше приключила. Препречи пътя ми и хвана ръцете ми. Реших обаче да я изпреваря.

-Радвам се за вас със Скот. Сигурна съм, че детето ви ще е прекрасно. Искам и аз да създам свой живот, така че умолявам те, просто не казвай нищо.

Не изчаках да отговори, просто си тръгнах. Скот опита да ми каже нещо, докато слизах, но не си направих труда да го слушам. Излязох от къщата и тръгнах отново към Гидиън.

Час по-скоро трябваше да взема нещо. Исках да заглуша мислите си, да спра да мисля за Сидни. Просто всичко да спре.

Острите като бръснач думи на Сидни обаче не преставаха да се забиват в ума ми. Повтаряха се като ехо, което не искаше да си отиде. Ако не те обича...

Знаех, че в това нямаше и капка истина, но все пак ме нараняваха. Ами ако наистина беше права? Сидни беше по-голямата, тази с повечето опит. Тази, която винаги беше в правото си и знаеше всичко. Сега обаче исках повече от всичко на света аз да съм права. Исках да ѝ докажа, че си бе изградила грешно мнение за него и за връзката ни.

Караше ме да си блъскам главата с напълно грешното ѝ заключение в момента. Наистина може и да беше права, че не знаех какво е любов, понеже не го бях изпитвала досега, но аз не бях съгласна. Никъде по света нямаше наръчник за това какво е любовта, следователно беше различно. Нямаше строги правила, по които да вървиш. Аз просто го чувствах и това беше. Чувствах, че го обичам..

Тя беше като втора майка за мен и неодобрението ѝ малко или много ме засегна. Знаех обаче как щях да ѝ покажа, че греши. Един път в живота си щях да се окажа права...

Един път...