The night we meet

Chapter 31

Три дни. Прекарах три дни в къщата на Ерик .

И колкото и виновно да се чувствах на моменти, не исках да се прибирам. Щом чувството за вина заплашваше да пробие вътрешностите ми, просто взимах дозичка или няколко. Както сега.

Ерик спеше на огромната спалня, а аз бях в банята, казвайки си,, че третата доза ми е достатъчна. Не си направих труда да затворя вратата понеже той спеше доста дълбоко, а и без това вече всички знаеха. Не виждах смисъл да си хабя труда просто за да се крия.

Тъкмо се канех да се върна в леглото, когато телефона ми започна да вибрира. Погледнах го и с изненада установих, че беше Гидиън. След три дни без каквато и да е следа от него, най-накрая се обаждаше.

С усмивка грабнах телефона и побързах да вдигна. Седнах на капака на тоалетната и вдигнах краката си към гърдите. Изглеждах като тийнейджърка, която се крие от родителите си, за да говори с гаджето си.

-Ало? Ким, нямаш представа колко ми липсваш - започна веднага той, а аз игнорирах чувството на вина, заформящо се отново в стомаха ми.

-Ти на мен повече - хвърлих поглед към леглото, докато го казвах и се питах „Дали?". -Кога ще се върнеш?

-Точно затова ти се обаждам. Исках да видя дали спиш, понеже до двайсетина минути ще съм си вкъщи - можех да се закълна, че сърцето ми спря да извършва функцията си в този момент.

-Как така? Сега ли? - гласът ми потрепери, докато задавах въпроса си, а пулсът ми се ускори.

Ако Гидиън се прибираше сега, това означаваше само едно. Той щеше да разбере, че не си бях вкъщи и щяха да изникнат въпросите. С въпросите му щеше да се зароди и гневът му, а това изобщо не беше хубаво.

-Ъм да!? Проблем ли е? Мислех, че ти липсвам. Аз нямам търпение да те видя - гласът му беше нежен, а аз се чувствах като най-голямата глупачка на този свят.

-Естествено, че и ти ми липсваш - изрекох лъжата, която не знаех защо не чувствах като истина. -Просто сега съм при сестра ми. Трябваше да ѝ помогна с няколко неща и останах тук вечерта.- лъжите продължаваха да се реят от устата ми, докато се молех да ми повярва.

Щом тази мисъл пресече ума ми, осъзнах, че Ерик май беше прав. Може би наистина нещо между мен и Гидиън не вървеше, може би трябваше да се отделя от него. Може би трябваше да си дадем почивка?

Погледнах към леглото, където Ерик продължаваше да спи. Очите ми неволно обходиха тялото му, но се задържаха на лицето му.

Дали пък просто ума ми не си играеше с мен заради последните дни? Дали просто малката ми изневяра не разбъркваше съзнанието ми?

-Нека се чакаме вкъщи тогава?!- предложи Гидиън, а гласът му ме накара да се върна към разговора ни.

-Добре, сега тръгвам на там.

-Супер. Нямам търпение да те видя - с това разговорът ни приключи.

Останах с допрян до ухото телефон още няколко секунди. През тези секунди събирах разпилените парченца от ума си и взех решение.

Повиках си такси, след което трескаво се заоглеждах за дрехите, с които бях дошла тук онази вечер. Дрехите на Гидиън, с които задължително трябваше да се прибера. Мои дрехи нямах тук, така че ако се приберях с тези на Ерик, щеше да стане опасно.

Гидиън ми се струваше необичайно бодър и в добро настроение, че да го развалям за нищо. И без това вече беше повярвал, че съм била при сестра си. Сестрата, с която не си говорех от дни, но той нямаше как да го знае, разбира се.

И по-добре.

-Отиваш ли някъде?- прегракналият глас на Ерик ме накара да замръзна, докато обувах долнището си.

-Всъщност да - въздъхнах, след което нахлузих и худито. - Гидиън току-що ми се обади, че се прибира. – казах, мислейки си, че това бе достатъчно обяснение.

Явно не беше. Той се изправи и застана пред мен. Трудно се фокусирах над нещо друго щом усещах аромата и топлината му толкова близо, но се насилих да го погледна в очите.

Светлината беше съвсем малко, най-вече от банята, така че не успявах да разчета почти нищо в лицето му. Успях обаче да усетя загрижеността в лекото му докосване по лакътя ми.

-Щеше да си тръгнеш? Без да кажеш нищо? - засмя се огорчено, а аз се опитах да намеря очите му.

-Щях да ти оставя бележка? - прозвуча повече като въпрос, а аз си блъсках главата заради това, че не бях по-тиха.

Ако бях успяла да изляза, без да го събудя, сега нямаше да се чувствам толкова неловко. Нямаше да се чувствам още по-виновна от този му въпрос...

-Моля?- насмешката в гласа му бе примесена с жлъчка болка. Едва доловима, но все пак я усетих. -След дните, които прекарахме, щеше да си тръгнеш просто с една бележка, така ли?

-Не, аз...- прекъсна ме, като пристъпи с още една крачка към мен. Вече наистина беше изключително близо.
Можех просто да се надигна лекичко на пръсти и устните ни щяха да се докоснат. Красивите му, сочни устни, които все още усещах навсякъде по тялото си. Устни, които исках да целуна...

Но не трябваше.