The night we meet

Chapter 37

Не излъгах Ерик, когато му казах, че досега не бях усещала любовта по този начин. Не познавах това чувство, а това ми изигра лоша шега.

Мислех си, че Гидиън бе влюбен в мен, но го бях сбъркала с манипулацията. Вече се съмнявах дали дори за един ден бе изпитвал нещо към мен. През всичките тези месеци нито един път не ми беше казал, че ме обича. Единствено отвръщаше с "аз също", щом аз го кажех.

Ако наистина ме беше обичал, нямаше да вдигне ръка над мен. Или дори да го беше направил веднъж, нямаше да се повтори. Вместо това той го превърна в ежедневие. Превърна го в рутина.

Още първия път червената лампичка в главата ми трябваше да светне и да прекратя нещата. Не трябваше да вярвам толкова сляпо, че няма да се повтори. Не трябваше да оставям заблуденото си сърце да контролира решенията ми.

Ако го бях направила още тогава, нямаше да прецакам толкова нещата с Ерик. Колкото и мило да се държеше, пропастта между нас се виждаше от километри. Макар и да беше загрижен, не усещах толкова силна топлина колкото преди.

Стоеше пред мен, но пламъкът в очите му липсваше. Докосванията му бяха със същата нежност и загриженост както преди, но очите и хладният му тон говореха друго.

-Така, стаята е оправена. Извинявай, че трябваше да изчакаш. Скоро не съм имал гости с преспиване и не съм влизал в гостната - гласът му прекъсна мислите ми, докато той слизаше по стълбите.

След като се увери, че нямах някоя открита рана, която да има нужда от по-специално третиране, Ерик беше направил вечеря. Ядохме в пълна тишина, макар и аз да не наблягах толкова на яденето. Думите и нараненият му глас бяха превзели ума ми.

Това шега ли е за теб? За чувствата си говоря.

Наистина сериозно се бях изгаврила с чувствата му. Още онази вечер знаех, че може би правех грешка, но все пак си тръгнах. Оставих го, след като ми бе казал открито, че ме обичаше. След като бе излял всичко, което беше държал толкова дълго в себе си. Опитвал се бе да го покаже стотици пъти, казвал ми го бе няколко пъти, но аз все пак го оставих.

Боже, Ким, каква си глупачка..

-Добре ли си? - бавно седна до мен и докосна леко пръстите ми.

Движението беше почти незабележимо, но не и незначително. Запали пламъка в тялото ми, накара сърцето ми да пропусне удар, а после да затупти със скоростта на светлината. Остави ме да се чудя как това леко докосване беше способно на толкова голямо нещо.