The night we meet

Chapter 12

Прибрах се, очаквайки да видя Сидни и Скот сгушени на дивана, гледайки някоя романтика. Къщата обаче беше празна. Въздъхнах и тръгнах към стаята си.

Щях да събера багажа си и да ѝ се обадя, ако още не се беше прибрала. Не беше най-добрият начин да ѝ съобщя, че сигурно щях да се видя с нашите без нея, но нямах друг избор.

Определено исках това обучение. Щях да имам възможността да се запозная с други хора на моето ниво или дори над мен. Това означаваше, че щях да създам връзки някъде по света, което винаги беше от полза.

Извадих куфара изпод леглото и го отворих. Започнах да слагам дрехите си вътре, като си подготвях план какво щях да нося всеки ден. Така винаги ми е било по-лесно да си разпределям както дрехите, така и времето.

Хиперактивността ми се бе засилила и изпитвах нуждата да обхождам стаята колкото се може повече. Нямах намерение да спя, защото исках да спя през целия полет. Трябваше някак си да си изкарам цялата тази енергия.

Не мислех да казвам на нашите, че отивам в Лондон. Исках да им направя изненада и бях сигурна, че много ще се зарадват.

Колкото и да мразех майка си на моменти, или ѝ се ядосвах, знаех че я обичам. Както и тя мен, разбира се. Все пак малко или много дължах това, което бях днес на нейния натиск към ученето.

А и гените ѝ на амбиция също се бяха преместили в мен. Пък и никога не ми беше давала причина да я намразя.

Тръснах глава и се върнах към куфара си. У нашите също имах дрехи, така че ако случайно закъсах, нямаше да е чак такъв проблем.

Малко по-късно чух входната врата да се отваря. Чух кисканията на сестра си и бях сигурна, че са ходили на среща. Понякога просто я познавах повече от добре.

-Вкъщи съм си!- провикнах се, за да няма неловки ситуации.

-Ким?- чух учудването в гласа на Скот, а стъпките на Сидни се приближаваха все повече и повече.

Накрая просто влезе в стаята ми, а очите ѝ бяха пълни с изненади.

-Ти си имала къща? Боже, не мога да повярвам!- възкликна тя, а аз вдигнах рамене и метнах пижамата си в куфара.

Тя зорко проследи това мое движение. Огледа куфара внимателно, а после върна погледа си върху лицето ми.

-Ще ходиш ли някъде?- бавно скръсти ръцете на гърдите си и въздъхна.

-Преди да се ядосаш, отивам по работа - раменната ѝ определено се отпуснаха и напрежението напусна тялото ѝ. -Ще ходя в Лондон за няколко дни на обучение.

-Лондон?- кимнах ѝ без да я поглеждам. - Значи ще се видиш с майка ни и баща ни?

-Да, но те не знаят, така че не им казвай.

-Защо не ми каза по-рано? Щях и аз да дойда, знаеш откога не сме се виждали - въздъхнах и седнах на леглото, докато играех с пръстите си.

Просто трябваше да правя нещо, каквото и да е.

-И аз днес разбрах, а полета ми е в пет - с тежка въздишка тя също седна до мен.

Покри ръцете ми с дланта си и се загледа в стената пред нас. Стана ми изключително горещо от допира ѝ, така че трябваше да стана. Дръпнах ръката си като попарена и отидох до малката си тоалетка, в другия край на стаята. Започнах да събирам нещата си от там, а тя се изправи от леглото.

-Ще те викнем за вечеря - не казах нищо в отговор, но чух затварянето на вратата си.

Подпрях се на плота и се погледнах в огледалото. Знаех, че Сидни скоро ще разбере за кокаина, но това ме изнервяше. Караше сърцето ми да забързва ритъма си.

Истината бе, че ме беше страх от реакцията ѝ. Тя изобщо не беше широкоскроена, така че със сигурност щеше да погледне на това по съвсем различен начин. Би го видяла като нещо крайно убийствено, а поради различното ни мислене щяхме да се скараме.

Аз нямаше да прекалявам, така че не намирах причина тя да разбира. Криех го добре и нямаше от какво да се притеснявам. Единственото което трябваше да направя, беше да продължа да се крия. А това бе повече от лесно.

Сидни бе изключително наблюдателна личност и ако не го криех добре, досега трябваше да е разбрала. Нямаше да си замълчи, ако знаеше, така че това беше сигурен знак.

Ударих си лек шамар по лицето и се върнах към багажа си. Събрах козметиката си в един несесер и я отнесох до куфара.

Няколко часа по-късно бях напълно готова и се тупнах на леглото си. Сестра ми гледаше някакъв филм със Скот и трябваше да измисля начин да се разсейвам, за да остана будна.

Извадих лаптопа си и отворих имейла. Не го бях проверявала от няколко дни, така че имах какво да прочета.

Мейла най-отгоре обаче привлече вниманието ми. Подателят му бе Фишър, а аз познавах само един Фишър.

Неочаквано и почти незабележимо се бях развълнувала, докато чаках страницата да се зареди. До сега единствено си бяхме говорили в офиса и някак си тръпнех от очакване да разбера какво пише.

Няколкото секунди ми се сториха по-дълги, но най-накрая се зареди.

"Здрасти, Ким.
Нямам ти номера, така че не можах да ти пиша в Whatsapp. Взех имейла ти от офиса, дано не възразяваш. /засмяно човече/. Исках да те питам дали утре сутринта да не мина през вас и заедно да идем на летището. Така или иначе колите ще останат на паркинга там, поне да е само едната. Това е номерът ми ***** пиши ми, когато го видиш."

Чоплех устните си, докато го четях, а после някаква топлина се разля в стомаха ми. Усмихнах се лекичко на себе си и взех телефона си. Създадох нов контакт с името "Ерик" и бързичко му върнах положителен отговор.

Беше изключително досетливо от негова страна да го предложи, както и много практично. Наистина бе прав, и двамата отивахме на едно и също място, нямаше смисъл от две коли. Първо, както той спомена нямаше смисъл и двете да стоят на паркинга, а и щяхме да замърсим въздуха една идея по-малко.

Не му отне много време да влезе онлайн и трите точки в знак, че пише, да се появят.

"Супер. Значи ще мина да те взема към четири."

"Това е адресът ***. Ще съм готова."

Той ми бе върнал усмихнато човече и с това разговорът ни приключи. Оставих телефона си настрана, с окичена нелепа усмивка на лицето, и се върнах към имейлите си.

Някакво малко гласче в главата ми обаче не ме оставяше на мира. Жужеше за някаква опасност, но като че ли бях оглушала.