The night we meet

Chapter 16

Бях пред вратата на родителите си. Не знаех защо, но бях повече от нервна. В мен се бе заступорило кълбо от нерви и не искаше да ме напусне. Дори и след като изпуших три цигари по пътя насам.

Обикновено децата отиват да виждат родителите си щастливи и нетърпеливи. Е, при мен беше обратното. Исках да ги видя, но вместо развълнувана се чувствах напрегната.

Може би беше защото знаех, че майка ми, Елинор, щеше да ме разпитва за работата ми. Щеше да иска да знае абсолютно всичко, което бях постигнала. Нищо, че после пак щеше да стигне до извода, че е трябвало да следвам право.

Баща ми, Майкъл, пък от своя страна щеше да разпитва за Сидни и за това кога ще дойдем заедно. Нямах търпение обаче да чуя за ресторанта му или за последните му картини.

Тръснах леко глава и позвъних на звънеца. Беше около осем вечерта, така че би трябвало да са си вкъщи. Около минута по-късно вратата се отвори. На прага се появи баща ми, а очите ми изведнъж се навлажниха.

-Ким?- широка усмивка озари лицето му и той ме придърпа в обятията си.

Докато не се озовах в ръцете му, нямах представа, че имах такава нужда от прегръдката му. От това да се чувствам у дома си, наистина.

Галеше косата ми, а аз го прегръщах като за последно. Не го бях виждала от толкова време, че почти бях забравила какво беше чувството.

-Боже, Ким, толкова ми липсваше!

-И ти на мен татко!- отвърнах му и преглътнах сълзите си.

-Майкъл, кой е?- гласът на майка ми се чу отдалеч, но бързо и тя се появи на вратата.

Щом ме видя, ченето ѝ увисна и се опитах да разбера дали беше от изненада, или по-скоро нямаше кой знае какво желание да ме вижда тук. Щом обаче ме изтръгна от ръцете на татко, за да ме прегърне, ми стана ясно.

На нея също ѝ липсвах.

-Кимбърли, нямах представа, че ще идваш. Защо не се обади?- каза близо до ухото ми и усетих радостта ѝ.

-Хайде да влезем, хладно е.- подкани ни баща ми и заедно влязохме.

Отправихме се към огромното помещение на първия етаж, служещо като дневна и трапезария. Масата беше сложена, така че най-вероятно се канеха да вечерят.

Седнахме обаче на големия, бежов диван точно пред любимата ми камина, която в момента не бе запалена. Усмивката на татко все още стоеше на лицето му, а това ме караше да се чувствам изключително уютно. Чувствах се наистина у дома си.

-Кога пристигна?- пита майка ми първа.

-Днес сутринта. Ще имаме обучение в следващите няколко дни, така че нямаше как да не дойда.

-Как върви работата ти?- както и предполагах въпроса за работа на мама не закъсня.

-Добре, в момента работя по реклама за едни знаменитости.

Вярно още дори не се знаеше дали аз щях да я правя, но нямаше как да ѝ кажа, че трябва да се доказвам, а дори не съм започнала. Щеше да настане Трета световна война

***

Вечерта останах да спя при нашите. Исках да прекарам възможно най-много време с тях, както и те с мен, съдейки по въодушевените им приказки и изражения, а не знаех дали щеше да ми остане време да мина пак.

Сега тъкмо влязох в хотела, за да се оправя за пресконференцията. Тя щеше да започне след час, така че имах достатъчно време да се изкъпя, да си взема дозичка и да сляза навреме.

Отключих вратата на стаята си и телефона ми звънна. Извадих го от джоба на палтото си, видях името на Гидиън изписано на екрана. Прехапах долната си устна, понеже вчера напълно бях забравила за него.

Първо с Ерик си направихме малко барче, а после отидох у нашите. Съвсем ми изскочи от ума, че трябваше да му се обадя щом взех стоката, както я нарече господин дилъра.

Това ме навеждаше на мисълта, че трябваше да изтегля пари. Заплаши, че ще ме следи и честно изобщо не се съмнявах в думите му. Почти сигурна бях, че виси долу. В хотела трябваше да има банкомат или някъде наоколо. Щях обаче да го проверя след конференцията.

Метнах чантата на леглото и вдигнах телефона. Допрях го до ухото си и чух как Гидиън издиша, най-вероятно дима от цигарата си.

-Добро утро - поздравих го първа, а после той взе думата.

-Какво стана с моя човек? Не ми вдига телефона, а ти съвсем ме забрави - долових лекото му раздразнение, но реших да го игнорирам.

За последните няколко седмици бях разбрала, че Гидиън си е малко ревнив. Неговото си е негово и друг не иска да го пипа. Всъщност го разбирах идеално. И аз не бих искала някой да пипа нещо мое или да се занимава с него.

-Ами вчера ми даде всичко, а днес ще му дам парите - от другата страна последва мъртвешка тишина. Погледнах към екрана и се успокоих, че не е затворил. -Ало?

-Как така ще му дадеш парите днес, а стоката е в теб? Ти знаеш ли какъв е той?- сега звучеше почти яростно.

-Да, дилър?- отговорих, но прозвуча повече като въпрос.

Бях много объркана в момента. Човекът вчера сам ми даде всичко, без да вземе нищо. Предложих му да дам половината, но той отказа и пусна всичко в джоба ми. Както и го уверих, знаеше къде съм отседнала, така че нямаше да е проблем да ме намери. На мен всичко ми изглеждаше безопасно, не знам защо Гидиън се палеше толкова.

-Мила моя, ти безмозъчна ли си?- не знаех дали трябваше да се засегна от това или съдейки по тона му, да го приема за шега. -Никой не дава нищо на тепсия. Знаеш ли какви проблеми навличаш както на себе си, така и на мен? Човекът сам по себе си е опасен. Знаеш ли какви неща може да направи? - повиши тона си, а аз вдигнах вежди в удивление.

-Виж, след малко ще му дам парите и това е. Не знам защо го правиш на нещо толкова голямо.

-Няма да можеш да оправиш нещата толкова лесно. Ако сега откаже да ми доставя? Играеш си с грешен човек - не понасях някой да ми няма доверие и започвах да се изнервям.

-Както казах, ще му дам парите и всичко е приключило. Вашите отношения не ме засягат, а и говориш безсмислици в момента. Щом решиш, че ще говориш нормално, ще се чуем пак – затворих, преди да е продумал и  дума.

Хвърлих телефона на леглото зад гърба си и въздъхнах. Гидиън или беше пиян, или дрогиран, може би и двете. Не знаеше какви ги говори. Какъв проблем можеше да има, че просто щях да дам проклетите пари днес?

Мислех, че достатъчно се бях изнервила вече и трябваше да вмъкна нещо в организма си. Извадих малките пликчета от вътрешния джоб на чантата си и изсипах едно в ноздрите си. Нямах намерение да се затормозявам с недоверието на Гидиън, така че трябваше да разсея ума си.

Намръщих се щом смръкнах веществото и разтрих носа си. След няколко секунди обаче от гадното чувство нямаше и следа. Започвах да усещам как негативните мисли се превръщаха в малки пеперуди и отлитаха от главата ми.

Отидох в банята и си взех един студен душ. Нямах време да си мия косата, а и не беше толкова зле, така че пропуснах тази стъпка.

Десет минути по-късно излязох от банята с кърпа около тялото си. Запалих цигара, като в момента изобщо не се интересувах от правилата на хотела. Сигурна бях, че и други бяха пушили вътре.

Заразглеждах се из куфара си, за да избера какво щях да облека, когато се почука на вратата. Изправих се и отидох да отворя. Ерик се бе облегнал небрежно на рамката. Едната му ръка беше в джоба на тъмните му дънки, а в другата държеше телефона и картата за стаята си.

Усмихнах се щом го видях, като не пропуснах да забележа как погледът му се плъзна по тялото ми. Някак си ми хареса как ме оглеждаше, стараейки се да не си личи. После се прокашля и ме погледна.

-Щях да ти предложа да идем да закусим, но явно още не си готова...- отново прочисти гърлото си, а аз се опитах да не се засмея. Трябваше да призная, че изглеждаше сладък.

-Ами всъщност не съм особено гладна. Ти обаче иди да закусиш и ще се видим на конференцията, ако искаш - предложих, а той остана разочарован. Естествено опита се да го прикрие с усмивка, но аз вече го бях забелязала.

-Добре, ще се видим долу - кимнах му, а той се насочи към асансьора.

Затворих вратата и се върнах към куфара си. В крайна сметка избрах черни дънки и бяла сатенена риза. Изпуших си цигарата и се облякох. Косата си сплетох на плитка и бях готова.

Щяхме да сме в хотела, така че нямаше нужда да взимам яке. Трябваше ми само лаптопа. Взех го и излязох от стаята. Слязох на партера и се отправих към залата, където щеше да е събирането.

Не пропуснах обаче да забележа голяма черна фигура във фоайето. Знаех кой беше, но не исках да се затормозявам с това да го мисля сега, така че просто подминах. Влязох в залата и почти веднага открих Ерик. Той ми помаха да ида до него и го направих. Седнах на мястото, което ми бе запазил, и му благодарих с усмивка.

За момент се зачудих защо няма нищо в себе си, но после се сетих, че той е минал през всичко това отдавна. Сам призна на срещата, че е над това ниво, но по негови думи "повторението е майка на знанието".

След няколко минути конференцията започна. Бързо стартирах лаптопа си и отворих бележките, за да си водя някакви записки. Силно се опитвах да се съсредоточа, но имах усещането, че ме наблюдават.

Почти усещах как нечии очи скоро ще пробият дупки в гърба ми. Обърнах се предпазливо и почти съжалих. Дилърът стоеше в края на стаята и ми се подсмихваше самодоволно.

Обърнах се отново напред и леко потръпнах. В ума ми изникнаха думите, които Гидиън бе казал за него. Човекът сам по себе си е опасен. Знаеш ли какви неща може да направи?

Настръхнах, но се опитах да не му обръщам внимание. Съсредоточих се изцяло върху човека, стоящ на подиума отпред. Виждах го, виждах и че говори, но нищо не достигаше до мен. Чувах единствено думите на Гидиън.

Знаех, че преувеличава. Или поне се опитвах да мисля така.

Тръснах глава и се насилих да слушам за какво говори мъжа. Думите започнаха да достигат до мен, а пръстите ми започнаха да летят по клавиатурата в опит да запишат всичко, което ми се струваше важно.

Около половин час успявах да се справя с това. После обаче не издържах. Този не отместваше погледа си от мен. А и как изобщо бе влязъл тук? Проверяваха ни по списък и карти дадени от фирмата. Това единствено ме навеждаше все повече на мисълта, че наистина май бе опасен.

Трябваше да се махна от тук и то веднага, поне за малко. Естествено не исках да изпусна шанса си да науча нещо ново, но и не издържах на това постоянно наблюдение.

-Добре ли си?- Ерик постави ръката си на рамото ми и леко подскочих. Беше едва забележимо, тъй че едва ли беше усетил.

-Да, да добре съм. Би ли задържал лаптопа ми за малко, трябва да ида до тоалетната - задържа погледа си на лицето ми едно идея по-дълго от необходимото, но накрая кимна.

Оставих лаптопа си в ръцете му и набързо излязох от залата. Отправих се към тоалетната и щом затворих вратата зад себе си, се опрях на мивката и въздъхнах. Прокарах ръка през косата си и си казах, че трябва да взема нещо за да се разсея.

В този момент можех единствено да се радвам, че има наркотици. Това прахче буквално те измъкваше от всичките ти проблеми и мисли. Шмръкнах още една дозичка и се погледнах в огледалото.

Ако някой ме видеше, никога не би си помислил, че употребявах каквото и да е наркотично вещество. Това беше повече от добре. Знаех, че не бих се оставила да стигна дъното, където щях да бъда неузнаваема. Принципите ми бяха по-силни от това нещо.

Или поне се надявах.

Вратата се отвори и черната фигура на мъжа изпълни рамката. Направихме очен контакт, а той затвори вратата след себе си.

-Виж ти!—възкликна, докато се приближаваше към мен. -Снощи не беше тук и помислих, че си ме преметнала. -подхилва се, а аз се подпрях до стената.

Опитвах се да оставя някакво разстояние между нас, но той бързо го скъсяваше. При други обстоятелства, и хора, бих се радвала на тази близост, но в момента исках просто да се махне.

-Надявам се да си получа парите. Сега! - последната дума каза с остър и сериозен тон. Този път май нямаше да мине така гладко.

-Нямах време да изтегля. Ако искаш, може заедно да идем до най-близкия банкомат и- не успях да довърша понеже ръката му се стовари на стената до лицето ми. Затворих очи и изтръпнах.

-Ти подиграваш ли ми се?

-Не, разбира се че не - отговорих му плахо, а той приближи лицето си към моето.

-Аз мисля, че точно това правиш. Какви игрички играете с Гид?- името му се търкулна по странен начин върху езика му.

-Абсолютно нищо. Обещавам, че веднага ще ида да изтегля пари и ще ти ги дам - опитвах се да го убедя, но този път изобщо не се замисляше. Стовари юмрука си в стената още един път.

Бях готова да се разплача, наистина. Звучах като петгодишна хлапачка, на която бяха взели куклата Барби, но този човек започваше да ме ужасява. За капак нещата, които Гидиън ми наговори, изобщо не помагаха.

Вратата отново се отвори, но поради огромното тяло на този не можех да видя кой е. Исках да го избутам, но ме бе страх от реакцията му.

-Напусни - изръмжа гигантската скала, затиснала тялото ми към стената.

-А ти кой трябва да си?- спокойният, но гневен тон на Ерик събуди огромна надежда в мен.

-Човече, разкарай се - хвърли злобен поглед към вратата, а после отново ме погледна. -Имам си работа с повлеканата. -засмя се, но секунди по-късно се отмести от мен.

Или по-скоро Ерик го беше издърпал от мен. Гледах и не вярвах на очите си. Ерик застана защитнически пред мен, а скалата го изгледа кръвнишки.

-Какво искаш от нея?- бях готова да се хвърля на врата му, за да му благодаря, че дойде в точния момент.

-Шестстотинте долара, които ми дължи за наркотиците - а сега исках да не се бе появявал. Беше ме страх от това какво щеше да си каже след като вече знае.

Дали щеше да гледа на мен както досега? Или щеше да се отдръпне? Щеше ли да ме порицае или, по дяволите, незнам.

-Шестстотин казваш?- онзи кимна, а Ерик извади няколко банкноти от джоба си и му ги даде.

Горилата си преброи парите и се изниза, без да каже и дума. С Ерик останахме в пълна тишина. Исках да каже нещо, но не и да мълчи така.

Бавно се обърна към мен и ме погледна право в очите. Опитах се да разчета каквато и да е емоция, но нищо. Бяха празни.

-Аз - преди да имам възможността да кажа каквото и да е, той ме прекъсна с безизразно студен тон.

-От кога?