Chapter 23

202 11 1
                                    

Мисълта, че Ким снощи ме целуна, цяла нощ не е напуснала ума ми.  Ве още не вярвах, че тя не ме отблъсна, след като ѝ признах. Вярно направи го след като ме целуна, но целувката не беше отблъскване, нали така.

Радвах се, че успях да ѝ кажа как се чувствам. Не можех повече да го държа само за себе си, а тя да се прави, че не разчита сигналите ми. Бях оставил чувствата си да се леят безцелно достатъчно дълго. Време бе да впрегна юздите.

Щях да я накарам да забрави Гидиън с лекота. Не го познавах лично, но не ми и трябваше, за да разбера какъв е. От толкова време бяха заедно, а нито един път не бе дошъл да я вземе от работа, когато остава до късно. Това само по себе си говореше много.

Ако имах приятелка, която работи да десет вечерта, никога не бих я оставил да се прибира сама.

Съдейки на само по това, деветдесет процента бях сигурен, че не я обича истински. А Ким беше човек, който заслужаваше цялата любов на тази земя, че и повече.

Тя просто бе човекът, когото харесвах. Знаех, че заради наркотиците едва ли това бе цялата ѝ светлина, но последния ни ден в Лондон видях всичко в нея. Видях щастие в очите ѝ. Видях частица от миналото ѝ, а тя ми разказа останалата част.

Беше ми се доверила с нещо толкова скъпоценно като миналото, че аз нямаше как да не ѝ доверя сърцето си...

С такава нагласа излязох от асансьора в офиса. Отправях се към бюрото на Ким, за да започна деня си с нейната усмивка. Уви намеренията ми се изпариха веднага, след като видях празния ѝ стол.

Свъсих вежди и се огледах наоколо да не би да е отишла до принтера, за да копира някакви документи, но не я съзрях никъде. Присламчих се до съседката ѝ по бюро и привлякох вниманието ѝ.

Жената си бе на възраст, но не прекалено. Изглеждаше раздразнена и разочарована от живота си. Жалко за нея, но имах въпрос.

-Съжалявам, че прекъсвам важната ви работа - извиних се, за да я умиротворя понеже по леката бръчици на челото съдех, че не беше от най-разговорливите. - Питах се дали Кимбърли е на работа днес? Момичето, което работи до вас. – поясних, защото май не бе особено наясно от кого се интересувах.

-Не съм я виждала днес, пък и не съм секретарка - усмихна ми се половинчато и възобнови тракането по клавишите си.

Въздъхнах и се отблъснах от бюрото си. Отидох в офиса си и стартирах компютъра си. Предполагах, че може би си е взела почивен ден, което не беше кой знае какво. Естествено бих предпочел да е тук и да прекарам целия ден с нея.

Когато оставаше в офиса ми, за да работи, се чувствах като награден от някое истинско състезание. Тя стоеше на отсрещното бюро и можех цял ден да я съзерцавам и нямаше да се уморя или да ми омръзва.

Тя беше толкова красива, че можех да изучавам всяка частица от нея с часове.

Харесваше ми това, че този офис вече притежаваше частица от нея. Тя се бе докосвала до толкова много неща тук, а Ким оставяше отпечатък върху всичко, до което се докопаше.

Както остави отпечатък в мен. Появи се и за секунди ме беше пленила. С пламенната си същност, с честността в думите си, със словата в очите си.

Исках и тя да се чувства по същия начин спрямо мен. Щом я видех, ми се искаше да я притисна до себе си и да не я пусна, исках и тя да се чувства така. Исках очите ѝ винаги да търсят моите, както аз търсех нейните.

Просто исках присъствието и вниманието ѝ. Може и да бях егоист, за дето исках това от нея, когато тя очевидно бе във връзка, но сърцето ми не питаше. Пък и не бях сигурен до колко връзката им е истинска и двустранна.

Трябваше някак да се сближа с Ким и да разбера повече за чувствата ѝ към Гидиън пък и за неговите към нея. Така щях да мога да разбера дали имам шанс, или просто главата ми си ги нагласяше, защото я харесвах и я исках за себе си.

Колкото и гадно да звучеше...силно се надявах да е първото.

***

Когато късният следобед навлезе в офиса под формата на лъчите от залязващото слънце, реших че ще приключа за днес. Естествено вземах си малко работа и за вкъщи, но колкото да се занимавам с нещо, ако ми доскучае.

Прибрах лаптопа си в чантата заедно със зарядното и безкабелната мишка, след което облякох палтото си. Колкото и да беше примамливо това жълто оранжево слънчице, виждащо се от прозореца, навън беше страшен студ.

Излязох от офиса си и се запътих към асансьора. Натиснах копчето, а щом чух звънчето, направих крачка напред, за да вляза. Това, което ме спря, бе човекът, който се блъсна в мен.

Хванах човека, за да не падне, и сведох поглед леко надолу. С изненада установих, че това бе Ким. Усмивка изгря на устните ми, но се стопи със същата бързина.

-Какво, по дяволите, ти се е случило?- погледнах разранената ѝ устна, а тя избягваше погледа ми.

Имаше нещо странно, нещо не беше наред. Дишаше учестено, оглеждаше се наоколо, избягваше погледа ми. Беше нервна. Трепна, когато се приближих до нея, така че спрях.

-Добре ли си? - попитах я, този път по-тихо.

-Добре съм, трябва просто да говоря с Морис - определено нещо не беше както трябва, а това ме притесняваше.

-Добре съм, трябва просто да говоря с Морис - определено нещо не беше както трябва, а това ме притесняваше

К сожалению, это изображение не соответствует нашим правилам. Чтобы продолжить публикацию, пожалуйста, удалите изображение или загрузите другое.


The night we meetМесто, где живут истории. Откройте их для себя