The night we meet

Chapter 39

Събудих се рано и реших, че трябва да запълня деня си с нещо, за да не мисля за останалите  цигари в кутията. Единственият ми разумен вариант бе да отида на работа, така че вече си бях взела душ и сега покривах лицето си с купища коректор и фон дю тен. Постарах се и накрая почти не си личеше и една синина. Е освен разранената ми устна, но нея нямаше как да я скрия.

Облякох си черни дънки с крачоли тип "чарлстон" и поло с висока яка в същия цвят. С тези дрехи успявах да покрия всичко, което не трябваше да се вижда, а и изглеждах горе-долу професионално.

Взех чантата си с лаптопа и се поддадох на изкушението да взема и кутията с цигарите. Нямаше да пуша, но не исках нашите случайно да ги видят и да се разочароват още повече. 

Бежовото ми палто ме очакваше на закачалката в антрето, а щом го облякох, обух и обувките си. Излязох от вкъщи, докато пишех съобщение на Сидни, че отивам на работа. Всички все още спяха, а не исках да ги будя.

Макар и студеното време реших да ходя пеша до офиса. Не живеехме кой знае колко далеч, а и една разходка винаги бе добре дошла. Особено като можех да я използвам, за да си припомня последното, което направих за фирмата.

Не бях вземала нови проекти, но и не бях довършила старите. Някои чакаха от месеци, други седмици, но днес трябваше да завърша, колкото се можеше повече. Ако повече от пет клиента се откажеха от реклама, шефовете нямаше да са доволни.

Исках да видя и как вървеше проектът между нашата компания и тази на Ерик. Съвсем бях забравила за него и нямах представа как се движехме. Последния месец ходех рядко на работа и дори не правих нищо съществено щом бях там.

От днес обаче трябваше да се стегна. Исках си живота отпреди запознанството ми с Гидиън, така че не пречеше да започна първо с работата си.

Прекрачих прага на сградата и се качих в асансьора. Натиснах етажа си и търпеливо изчаках минутката, в която се качваше.

Тръгнах към работното си място, когато се разминах с една от колежките, която работеше в другия отдел. Усмихнах ѝ се от учтивост, но тя свъси вежди и ме огледа от главата до петите, сякаш за да се увери, че бях истинска.

-А, Ким? Ти какво правиш тук? - объркването ѝ обърка и мен, така че се засмях малко неловко.

-Как какво? Идвам на работа, очевидно.

-Аз дочух, че - добре познат глас обаче я прекъсна преди да довърши обяснението си.

-Ким! - Ерик направи няколко крачки, докато застане до мен. -Какво правиш тук? - извъртях очи вече леко изнервена.

-Ама какво ви става, по дяволите? - погледнах Сара, както пишеше на картата, висяща на врата ѝ, но после върнах погледа си върху Ерик. -Защо да не съм тук? - Сара отвори уста, за да отговори, но Ерик ѝ кимна учтиво, за да замълчи.

-Аз ще говоря с нея - сложи дланта си ниско на гърба ми и ме побутна към неговия офис.

Игнорирах горещата вълна, която се разнесе у мен при това му незначително движение. Игнорирах я, защото бях повече обезпокоена от факта, че на хората им бе странно да ме видят тук. Толкова ли бях отсъствала?

-Какво става? – питах, докато Ерик затваряше стъклената врата на офиса си. Остави палтото на закачалката си, а лаптопа метна на близкия диван. Чак тогава ме погледна, а аз повдигнах вежди, задавайки въпроса си отново.

Беше се обърнал към мен, но очите му не срещнаха моите. Оглеждаше пода, а ръцете му стояха на кръста под формата на буквата "ф". Огледах лицето му още веднъж и тогава лампичката ми светна. Той криеше нещо от мен. Имаше нещо, което не трябваше да знам или просто той искаше да го скрие от мен.

Скъсих разстоянието помежду ни и това привлече вниманието му. Най-накрая вдигна очи към мен. Опитах се да прогледна през тях, но за съжаление той не ми позволяваше да надзърна.

-Просто не знам как да ти  го кажа. Знам, че ще те заболи щом го чуеш, а повярвай, това е последното, което искам -  стомахът ми стана на възел, а нервите ми се опънаха до краен предел.

-Просто го кажи. Колко да е зле - казах с насмешка и скръстих ръце пред гърдите си. -Защо Сара беше толкова изненадана да ме види тук? - попитах сериозно, а отсреща последва дълга въздишка, преди да чуя отговора.

-Уволниха те, а това се разчу бързо из отдела. Затова беше толкова изненадана, а...- той продължи да говори, но една единствена дума се отпечата в съзнанието ми и не можех да чуя друго.

Уволнена. Бях уволнена.

Светът около мен се завъртя главозамайващо и се наложи да протегна едната си ръка напред. Ерик хвана тази ми ръка здраво, а после ме повика по име. Аз обаче не можех да отговоря, не знаех какво да кажа...бях уволнена. 

-Ким? Чуваш ли ме, Ким? - разтревоженото му лице се фокусира пред погледа ми, а свободната му ръка нежно погали бузата ми.

-К-как? - прочистих гърло. -Защо? - гласът ми звучеше безпомощен, както се чувствах и самата аз.

-Седни - каза го, а в следващия момент вече бях седнала на облегалката на дивана. Вкопчих ръцете си здраво в дамаската, все едно щеше да ми помогне по някакъв начин. - Казаха, че е заради не постоянността ти през последните месеци, но не знам подробности. - отдалечи се от мен, но секунди по-късно се върна с бял плик. - Дадоха ми това, би трябвало да има повече обяснение.

Взех плика с треперещите си ръце и го разкъсах, за да извадя писмото отвътре. Разгърнах листа, който внимателно бе сгънат на три и започнах да го чета.

Главните думи се забиваха все по-дълбоко и по-дълбоко в сърцето ми.

Уволнена сте...

-Не...- смачках листа и се изправих, докато умолявах сълзите си да останат в очите ми. -Не, не, не може да е вярно. - горчивият ми смях излезе доста колебливо, а изражението на Ерик говореше единствено обратното на твърдението ми. -Боже!

Засмях се истерично, но много бързо смехът ми се превърна в плач. Слъзните ми канали се бяха отворили и изливаха достатъчно течност, че да напълнят басейн.

Ерик ме прегърна, а аз зарових главата си във свивката между врата и рамото му. Вдишах аромата му, опитвайки да си вдъхна кураж, за да се успокоя по-лесно, но този път не се получи. Сърцето ми остана свито и болеше. Мамка му, наистина болеше.

Винаги толкова бях обичала и ценяла работата си, че никога не си бях представяла какво ще бъде да я изгубя.

Снощи си казах, че бях ударила дъното, но сега паднах десет метра под него.

~~~

Аз: Може ли да се видим?

Изпратих съобщението, докато допушвах петата си цигара за последния час. Казах си, че снощната ми бе последна, но наистина ми трябваше нещо. Исках да опитам, но след горчивата новина сутринта нямах избор. Трябваше да се разсея с нещо, а това беше единственото ми под ръка.

Опитвах се да заглуша единствената дума, която болезнено се забиваше все по-дълбоко в мен. Отказвах да го повярвам, но смачканото писмо си стоеше лежерно на леглото ми и ми се присмиваше.

Знаех, че сама си бях виновна. Аз не се вясвах в офиса, аз игнорирах тоновете работа, които ме очакваха. И все пак исках да вярвам, че в ръководството са направили някоя грешка. Или пък, че просто блъфират, за да се върна към сериозното си "аз".

Само че реалността не беше такава. Върнах се в нея, когато телефонът ми звънна в ръката ми. Сведох поглед надолу, докато издишвах дима от цигарата, за да видя кой беше. Едва не станах от изненада, когато прочетох името...Гидиън.

-Какво по дяволите? Защо искаш да се видим? - заговори ядосано на секундата, а аз почти съжалих, че изпратих съобщението.

-Знам, че те зарязах гадно, но имам нужда от наркотик - реших да говоря по същество, защото нямаше смисъл да увъртам. Исках просто да си получа няколкото грама и да се дрогирам като хората, за последно.

-Ти трябва много жестоко да се майтапиш с мен - изсмя се истински в ухото ми, а после продължи сухо. - Баща ти ме заплаши със съд, а ти искаш да ти давам от стоката? Забрави.

-Но - щях да му противореча, но той бе по-бърз и ме прекъсна.

-Никакво "но". И вече забрави за мен. Бизнесът ми в Мексико потръгна и заминавам за там. Успех с намирането на свестен дилър, скъпа - насмешката в гласа му не ми убягна, преди да прекъсне връзката.

-Мамка му...- прошепнах на себе си, поглеждайки телефона.

Това за някакъв знак ли трябваше да го приема? Или просто да се уверя още повече, че Гидиън беше същински задник?

Което и  от двете да беше, изобщо не ми харесваше. Заминаването му означаваше, че оставям без каквато и да е връзка към наркотиците. Нямаше при кого да прибягвам щом нещата загрозееха...но това май беше добре.

Вече не можех да си набавя каквото и да било, колкото и силно да беше желанието ми. Съответно можех да остана чиста за повече време. Това на практика беше прекрасно, но нямах представа какво щях да правя с вътрешната си нужда.

Беше се вкоренила в мен и не знаех дали щях да събера сили да я изкореня. Вчера едва не полудях, а вече и цигарите ми бяха на привършване. Не можех да се крия в стаята си, защото самотата само ме караше да мисля за веществото още повече. Не можех да се разсея и с работа, както беше първоначалният ми план.

Изтръпнах при тази си мисъл. Все още свиквах с тази малка, но значима новост. Още не исках да го повярвам.

Просто нямаше с какво да се разсейвам, а желанието рано или късно щеше да ме убие. Щеше да ме яде бавно отвътре, докато не ме довършеше изцяло. Не можах да издържа дори ден, какво оставаше за повече.

Нямаше да се справя сама...