My Lovely Complex |Jungkook|

|16|

Да, точно така.
Имах нужда от чудо, като по филмите!
Но беше само по филмите...

Станах от студената земя, като успях да се успокоя малко, и избърсах сълзите си.
Реших да отида на концерта, въпреки че кръвта от коляното ми не спираше да шурти.
Не ми пукаше особено.

Успях да направя точно две крачки, когато някой извика името ми.
Обърнах се, търсейки мистериозния човек, който продължаваше да ме вика, толкова упорито.
Имаше страшно много хора, а очите ми не спираха да шарят насам - натам.

Изведнъж съзрях фигура в далечината. Доста позната фигура.
Тя се приближаваше към мен, докато не осъзнах, че това всъщност е....
Не мога да повярвам, че дойде!?
Джънгкук!

Сънувам ли? В Рая ли съм? Не мислих, че от едно падане ще умра?!

Той се доближи до мен и подпря ръцете си на рамената ми.

"Аз....извинявай, ако...." - дишаше на пресекулки, май е тичал до тук. - "Нека си взема въздух, една минута" - явно не сънувам, нито съм в Рая, нито съм умряла.

"Съжалявам, ако си ме чакала толкова много! Извинявай, че се забавих!" - каза след като нормализира дишането си.

"Чаках те и то много! Мина почти половин час! Да не говорим, че концерта отдавна почна! Да знаеш, може би ще съм последната и единствената, която те е чакала толкова много! Кое друго момиче ще чака толкова по дяволите? Ох..както и да е.
Къде беше? Нека позная, на събирането със стария ти баскетболен отбор заедно с Джия, нали?" - можеше да се улови иронията в гласа ми.

"Не. Всъщност не отидох, забавих се, защото помагах на аппа с едни неща и той доста ме задържа, но като видях часа побягнах за насам, а колкото до отбора, не отидох, защото..апф, ти сериозно ли си помисли, че ще те оставя сама? И то на Коледа?" - кимнах, а той от своя страна ме хвана силно за рамената и ме приближи до себе си, гледайки ме право в очите. - "Идиотка. Може да ме изкарваш извън нерви, да ме вбесяваш, но никога не бих те оставил. Пука ми повече за теб, отколкото онова скапано събиране, майната му. Ще ида друг път" - зяпнах го като човек, току-що намерил чисто злато. Не можех да обеля и дума, стоях като вцепенена.

"Ии плакала ли си?" - погледна надолу към коляното ми. - "Пабо. Какво си правила, кървиш?! Падна ли? Ама такава си кьортабела" - засмя се, а аз на свой ред не можах да сдържа сълзите си и се разплаках, отново.