Имало едно време

Първа глава

Мракът отдавна се беше спуснал над гората, а аз още по-отдавна бях изгубила пътя. Луната не се виждаше, но светлината й посребряваше всички дървета, тревички, храсти и камъчета. Въздухът беше наситен и ароматен, топъл и ме обгръщаше.

Чувствах се у дома си.

Но нещо липсваше. Огледах се, търсех нещо. Но какво?

Кратък проблясък през няколко дървета привлече вниманието ми. Краката ми сами поеха по сребърната пътечка през дърветата, белязани с диаманти.

Сърцето ми запрепуска силно в гърдите, вълнувах се.

И ето го това, което търсех. Поляна от диаманти, сребро и блясък. Усещах меката трева под голите си стъпала, неудобните парченца блестящ камък и силния аромат на гора. Затаих дъх, приближавайки съвършено езеро в средата. Повърхността му блестеше и беше леко размита. Застанах на колене и бавно се опитах да надникна вътре. Вълничките започнаха да утихват и аз видях дъното от синя кал и диаманти.

Точно, когато и то изчезна, и на негово място се появи огледало, някой изникна от дърветата. Вдигнах поглед да го посрещна с усмивка, но лицето му тънеше в сянка. Беше се облегнал небрежно на едно дърво. И той беше бос, ръцете му бяха пъхнати в джобовете на дънките, а бялата му риза беше разкопчана наполовина.

- Хайде, красавице, надникни в нашия свят.

Усетих как се усмихвам и погледнах към повъхността на езерото.

- Ванеса? Ванеса!

С мъка се откъснах от съня си и отворих очи, за да видя навесената над мен Изабела. С раздразнен вик я изтърсих от мен и тя се кътурна на завивките с кикот.

- Ставай, Неса – подкани ме тя. – Трябва да тръгваме.

Захлупих главата си под възглавницата и се опитах да си припомня какво сънувах. Помнях само блясъка и онова чувство на търсене, което все още не ме беше напуснало.

- Ванеса!

Измъкнах глава изпод топлата възглавница, за да видя как майка ми се муси насреща ми.

- Ставай, иначе ще закъснеем.

Намръщих се насреща й и театрално затръшнах вратата на банята, за да й покажа, че все още съм й адски сърдита за уредената лятна ваканция.