Имало едно време

Седма глава

Днес за пръв път опитах от нектара Им. В началото приличаше на плодов сок, но скоро смени вкуса си и сякаш експлодира в тялото ми. Обгърна ме топлина, както след няколко чаши тъмна бира, но съзнанието ми си оставаше ясно. Дори повече - исках да се впусна в нови открития, исках да полетя, исках да се докажа.

Еланиел ме погледна, сякаш знаеше точно какво се случва с мен. Каза ми, че това е причината на смъртните да не се дава от нектара и после взе чашата ми без обяснение. На дъното бяха останали само няколко капки и аз зажаднях да получа и тях.

Нектарът Им беше като дрога, но много много по-силно.

Когато тялото ми най-сетне спря да се нуждае от напитката, Еланиел ми предложи да се разходим в градината на двореца. Очаквах нещо по-малко пищно, но трябваше досега да съм разбрал - те никога не се задоволяваха с простото.

Цялата градина се ширеше надалеч. Мракът отдавна се беше спуснал над владенията Й, а всичко беше обагрено в сребърно. Плачещите върби се извисяваха нависоко и нежно спуска листа и клони над езерото. И преди бях виждал подобни - навсякъде из града Им, но това беше с размерите на имението ми. Водата беше съвършено гладка и под определен ъгъл ставаше като огледало. Вътре плуваха малки бели риби със сребърни перки и златни гръбчета.

Еланиел седна на една от мраморните пейки, разстилайки дългата копринена роба около себе си. Лицето й доби онова отнесено изражение на спокойствие, което придобиваше само когато беше насаме с мен. Видя ме, че тайно й се възхищавам и ме повика с ръка. После ми каза, че това, което бях сметнал за риби в езерото, са Желания - каквото и да поисках, щях да го получа на мига.

Осъзнаването на това колко голяма власт всъщност имаха Те ме потресе. После осъзнах, че Тя ми предлагаше от тази власт. Но аз вече имах всичко, което исках - защо да ламтя за още?

Еланиел ме погледна с красивите си очи като кристали и се усмихна толкова топло, че можеше да разбие сърцето ми, ако не знаех, че тази усмивка беше за мен. После ми каза, че това е било най-мъдрото решение, което съм взел - всеки недостоен щял с пълни шепи да граби от Желанията и да не му стигнат дори след като пресуши езерото.

Седнах до нея, напълно забравил за Желанията, и внимателно взех ръката й в своите. На дългите й изящни пръсти имаше плетеница от пръстени, а по китката й - много тънички верижки-гривни. Внимателно допрях устни до дланта й и зачаках да ме спре, да ме прогони отново. Но тя само замижа на лунна светлина.