Имало едно време

Двайсет и трета глава

Ръцете ми трепереха, докато стисках телефона. В мен гореше желание да получа всичките отговори на момента. Но се съмнявах майка ми да е на същото мнение, когато й се обадех.

Въздъхнах и се облегнах на малката масичка. Отново се бях скрила в библиотеката. Като че ли всичките книги можеха да ме предпазят от предстоящият разговор.

Вчера бях отказала да говоря с майка ми, защото не знаех какво щях да кажа. Най-вероятно същите неща, които и днес. Но поне сега бях подготвена, имах на своя страна истински аргументи.

Пръстът ми застана над зелената слушалка, докато се колебаех. Дали наистина незнанието не беше по-добрия вариант от двата? Дали не беше по-безопасно за мен да не знам какви планова за мен имат майка ми и баща ми? Защото не се и съмнявах, че бащата, който не бях виждала през живота си, е тясно свързан с решението да бъда пратена тук.

Но...

Но каква беше ролята на Блейк тук? Майка ми ни беше казала, че й е далеч роднина, но в писмата към него определено се държаше доста по-фамилиарно. И кой беше Каемер? Какъв беше шансът това да е Камерън?

Потърках с ръка слепоочието си. Всички тези главоблъсканици ми докарваха само и единствено главоболия.

Набрах номерът преди да съм имала време да размисля. Зачаках да вдигне, докато изчислявах колко е часа в България. Тук беше десет, което значеше, че при нея трябва да е около един. Тъкмо в обедната й почика.

- Да, Ванеса? - майка ми най-сетне вдигна.

- Здравей, мамо.

- Здравей. На работа съм, затова ако може малко по-бързо.

Стиснах пръсти, докато ноктите ми не оставиха червени полумесеци в дланите.

- Защо ме прати в Ирландия? - попитах през стиснати зъби.

От другата страна не се чуваше нищо.

- Исках да си прекараш добре - с лекота излъга майка ми.

- Тогава какво общо има баща ми?

Моля те, не ме лъжи. Недей да ме лъжеш.

- Какво общо да има? Не съм го виждала от години.

Само едната половина беше вярна.

- Какъв ти е господин Блейк? - продължих да питам.

Майка ми въздъхнах.

- Що за въпроси са това?

- Важни!