Имало едно време

Десета глава

Гората беше още по-сумрачна. Цветовете бяха все така ярки. Чувах шума от бушуващата се морска вода.

Опитах се да тръгна в друга посока, но накъдето и да се обърнех, винаги натам беше пътят към скалата. Нямах избор.

С примирена въздишка тръгнах по калния път. Краката ми затъваха и камъчета се забиваха в петите ми, разранявайки и без това чувствителната кожа. Не очаквах това.

Изправих се пред студеното море. Небето беше покрито със сребърни облаци, а морето имаше огледален отблясък, въпреки вълните, които пореха неспокойната му повърхност. Пръските от разбитата в скалата под пяна стигаха до мен и пареха лицето ми.

Отдръпнах се от ръба и допрях ръце до скалата зад себе си. Страхът ми беше заместен от ужас и някакво странно очакване. Може би съвсем се бях сбъркала.

Скалата започна да се разпада, по-бързо от всеки друг път. Застанала там, приемайки, че отново ще падна и отново ще се удавя, си спомних първия си разговор с Камерън.

- Знаеш ли какво означава името ти?

- Не.

- Означава безстрашна. Такава ли си?

- Не. Никой не е безстрашен.

- Сигурна ли си?

- Безстрашните са глупаци – настоях. – Спускат се презглава в приключения,някои от които им костват живота.    

И изведнъж вече виждах решението. Може би наистина се бях побъркала. Или вече ми беше дошло до гуша от един и същи сценарии.

Но не виждах друго решение. В мига преди да скоча, видях как водата спира своя бурен танц под мен, а небето просветлява.

Но когато се сблъсках с ледената вода, очаквах, че ще мога да изплувам и да избягам от този кошмар. Вместо това крайниците ми натежаха като от олово, а главата ми се замъгли. Солта пареше на очите ми, но аз ги държах широко отворени, очаквайки нещо да изскочи от тъмнината.

Но нищо не дойде.

Въздухът ми беше на привършване - все пак беше чудо, че не го бях издишала целия при съприкосновението с водата - и се мъчех да го запазя в дробовете си, докато намеря пътя нагоре. Но такъв нямаше. Имаше само черната бездна под мен, над мен, навсякъде около мен.