Имало едно време

Четиринайста глава

Закуската на следващия ден беше изключително неловка. Както винаги с Камерън стояхме един срещу друг, но за разлика от другите пъти, сега и двамата не се поглеждахме. С каквото и хубаво настроение да се беше върнал от Дъблин, аз го бях скапала.

Изабела пък беше много радостна и не го остави на мира. Стоя при него през цялото време, сякаш ако го изпуснеше от поглед, щеше да изчезне. Донякъде я разбирах.

Лиъм усети неодобрението ми и се опита да ме умилостиви, носейки ми кексче в леглото.

- Как си, Неси? - изчурулика той.

Вдигнах вежди.

- Добре съм, Лиъм, благодаря ти - хладно отвърнах.

Мислех си, че това ще го разкара, но вместо това цялата шеговитост изчезна от лицето му и той дойде до мен, прегръщайки ме през рамената.

- Камерън ли е проблема?

Кимнах.

- Подведох се - казах, а гласът ми трепна. - Мислех, че споделя привличането ми, но се оказа, че си има гадже.

Усетих как брат ми се наежи.

- Виж, Неси, видях какви знаци ти дава и той те е подвел не по-малко. Не бива да се обвиняваш за всичко. Просто Камерън е задник.

Засмях се през сълзи.

- Така е.

Лиъм остана с мен още малко, разтривайки врата ми.

- Блейк каза, че ще организира пикник с някакви негови познати в сряда.

- Сряда?

- Да. Целия ден ще са ни на гости.

Потърках с длан лицето си.

- Кошмар.

- Чак пък кошмар. Едва ли ще е толкова зле. Можеш да си поразсееш мислите от задника Камерън.

Усмихнах се.

- Ще му остане прякор и ще се изпуснем - предупредих го.

- Не ми пука - беше отговора на брат ми. - Сега те оставям да си се мусиш, но на вечеря те искам прекрасна както винаги.

Ухилих му се и го изритах в бедрото.

- Чупката, напаст.

Лиъм ми се поклони и ме остави сама. Чудех се какво да направя, когато ми щукна една идея. Мама беше казала, че Корофин е на половин час път пеша. Какво ако се разходех наоколо?