Трийсет и трета глава

288 19 1
                                    

Не знаех дали бях взела правилното решение. Но в един момент, който бях изпуснала, то се беше превърнало в единственото решение за мен.

- Добре ли си, Неси? - майка ми ми се усмихна леко.

Кимнах и я прегърнах силно. Тя отвърна на жеста и после прибра един измъкнал се кичур коса зад ухото ми.

- Гордея се с теб, миличка - каза ми.

Поклатих глава, а сълзи започнаха да пълнят очите ми.

- Не знам дали си струва, но - вдигнах рамене аз. - Ще разберем.

Никой друг не знаеше. Никой друг нямаше да разбере.

Взех си куфара и се насочих към гишето за чекиране, а сърцето ми правеше салта в гърдите ми.

Ами ако не е там? Ако е тръгнал? Ако заваря само една пуста къща? Ако не намеря пътя наобратно? Ако се е отказал? Ако ... не го видя никога повече?

Няма такъв вариант, обещах си.

Ръцете ми трепереха, докато закопчавах колана в самолета си и изключвах телефона си. Всичко в мен се гърчеше, бях толкова притеснена, че имах чувството, че ще повърна.

Мигът, в който излетяхме, цялото ми тяло се вкочани и всичко в мен се сгърчи. Сълзи напълниха очите ми, докато наблюдавах как се отдалечавам все повече от всичко познато. Но бях взела решение и нямаше да се отметна. Не и този път.

Полетът сякаш трая цяла вечност и един миг едновременно. Докато се усетя бях кацнала в Дъблин и си чаках таксито, за да ме закара до гарата.

Ще се справиш. Всичко ще бъде наред.

Ами ако не е? Ако всичко това е една голяма грешка?

Написах кратък есемес на майка ми какво се случва и после изключих телефона си повторно. Трябваше ми толкова малко, за да се откажа и да се върна. Толкова малко ме делеше от тоталния срив.

Таксито спря пред гарата и докато се усетя, бях платила и на шофьора, и си бях купила билет. Цялата се тресях, докато чаках да обявят моя влак. В ръката си стисках като талисман пръстена.

Не се отмятай от обещанието си, Камерън, повтарях си като мантра аз.

Свирката на влака оповести, че трябва да се качвам. Успях като по чудо да намеря празно купе и се настаних там.

- Ще се справиш, Ванеса - опитах да си втълпя аз.

Но хилядите ,,ако" се блъскаха като досадни мухи и ми пречеха да се успокоя. Трябваше да поспя. Трябваше да имам сили да посрещна каквото и да ме очакваше. Извадих телефона си и си пуснах музика в опит да спра силното туптене на сърцето ми.

- Можеш да се справиш.

Извадих от багажа си дневникът. В последните няколко месеца бях научила историята наизуст, бях попила всяка една дума и всеки път, когато хванех изтърканата синя корица, си спомнях всичко, което се беше случило.

Кога се промени толкова?

Погалих внимателно розата върху тъмносинята кожа и се усмихнах леко. Беше единайсти октомври. Щях да пристигна в Корофин след по-малко от час. Бяха минали точно четири месеца от пристигането ми в Ирландия за пръв път.

Но сега всичко щеше да е различно.

Когато слязох на спирката в Корофин, беше късен следобяд. Цялото ми тяло трепереше.

- Спокойно, спокойно, спокойно - заповтарях си като мантра. - Всичко ще бъде наред.

Точно в края на града преди да поема нагоре към имението, спрях и извадих писмото отново. Внимателно разгърнах листа и погледнах думите. После вдигнах поглед към хълма насреща ми.

Не се отмятай, Камерън. Разчитам на теб.

Прибрах писмото в джоба си и пръстенът, който не бях свалила, откакто го бях сложила, проблесна обещаващо. Преглътнах и поех нагоре, уверена, че днес всичко щеше да се реши.

Направих моят избор.

И сега, и завинаги той беше правилният.

Вървях бавно, не бързах. Опитах се да изтласкам назад всички съмнения. Да спра да се тревожа. Докато осъзная късният следобед беше преминал в залез.

Дъхът ми спря, когато най-сетне изкачих хълма и се оказах пред най-красивата гледка на света. Имението се издигаше срещу мен, високо и страховито, точно както преди четири месеца. Но гората зад него беше обагрена в красивите огнени краски на залеза. Оранжево, червено, жълто, меко розово и дори лилаво - всичко се беше превърнало в една приказка.

Стоях онемяла и гледах как целия свят се разпада, обхванат от дяволски пламъци.

А пред имението като статуя стоеше Камерън.

Чакаше ме.

Имало едно времеWhere stories live. Discover now