Имало едно време

Двайсет и девета глава

Дадох си няколко дни почивка, преди отново да се видя с приятелите си. Повече от тях бяха, ако не извън София, то поне извън страната. Но това не ме спря по никакъв начин.

Нито пък спря и гневът ми към майка ми. Не обелихме дума повече за това, но с всяко свое действие тя ми показваше, че не одобрява. С всяко мое действие й казвах да върви по дяволите. Беше ми дошло до гуша.

Симеон стоеше срещу мен и разказваше как е прекарал на морето.

- Няма да повярваш какво стана после! Румен скочи право от една голяма скала в морето и не излезе няколко минути! После се оказа, че всъщност се е удавил и ... Ванеса, слушаш ли ме?

Фокусирах погледа си обратно на него.

- Румен скочил и ... Умря ли каза? - облещих се аз.

Симеон само вдигна вежди раздразнено.

- Нищо му няма, спокойно. Я ми кажи какво терзае теб?

Поклатих глава.

- Сложно е.

Бях отказала да разкажа по-подробно как бях прекарала в Ирландия. Но сега ... Дали не можех да му споделя по-човешката част?

- Едва ли е чак толкова сложно - Симо се наведе към мен и зачака.

Разсмях се за кратко.

- Няма да се откажеш, нали?

Приятелят ми поклати глава и отпи от колата си. Изпуках ръце и чак тогава колебливо започнах:

- Ами ... докато бях в Ирландия срещнах едно момче.

- Разбира се - кимна Симо умно.

Стрелнах го с поглед, но продължих:

- Понеже той живееше в къщата при нас и ... просто нямаше с кой друг да си говоря.

- Сигурен съм, че е само това причината - отбеляза Симеон.

- Та, както казвах, той беше единственият, който не беше от семейството. И понеже прекарвахме много време заедно, започнахме да се закачаме, като че ли дори флиртувахме ...

Бузите ми пламнаха при спомена за всички наситени моменти, които бях имала с Камерън.

- И? - подкани ме приятелят ми отново.

Вдигнах рамене.

- Паднах си по него, помислих си, че и той ме харесва, но когато предприех нещо, ме отблъсна. После избяга в Дъблин за седмица, а през това време дядо му ми каза, че всъщност си има приятелка.