Имало едно време

Двайста глава

Среднощната разходка не се отрази добре на посрещането на неделята. Още по-зле ми стана, когато осъзнах, че днес трябва да дочета и дневника.

Ръцете ми се разтрепереха, докато си обувах дънките и спрях. Сложих ръце в скута си, за да спра треперенето им.

В какво си ме забъркала, мамо?

Имаше няколко варианта на случващото се.

Първият беше да съм под влиянието на някакъв вид дрога. Но, понеже изобщо не разбирах, си нямах идея какво би могло да е. И кой друг, ако не Камерън, да ме е дрогирал?

Завъртях очи. Нелепо.

Вторият вариант беше да откачам - може би всичко това ми идваше много и психиката ми се сриваше, играейки ми странни случки и образи.

Поех си дълбоко дъх. И това беше нелепо.

Тогава какво? Беше истина?

Поклатих отвратено глава.

Продължих с дългия и тежък процес по обличане. Когато приключих, се опитах да придам малко цвят на лицето си -  бях много бледа. Резултат не беше сполучлив, затова изтрих целия грим и се отказах. Ако някой ме питаше - не бях спала добре.

Разбира се, че ме питаха.

Когато слязох за закуска, заварих господин Блейк да прави палачинки.

- Добро утро, Ванеса - поздрави ме той. - Можеш ли да ми помогнеш тук?

Поех тигана от него и обърнах палачинката. Като по-малка обичах да изненадвам майка ми със закуска в леглото.

Лиъм, Изабела и Камерън се бяха наредили на ,,острова" отзад и чакаха с нетърпение закуската. Иза беше нападнал голям буркан с шоколад, а Лиъм и Камерън си говореха тихо.

Когато приключих и се присъединих към тях, брат ми нетактично изръси:

- Боже, Неса, изглеждаш ужасно.

Направих му физиономия.

- Знаеш как да ласкаеш жените, Лиъм - кисело отвърнах.

- Истина е - пригласи му Изабела. - Изглеждаш отвратително.

Ядосах се. Грабнах палачинката си изхвърчах на двора. Нужно ли беше това?

Седнах на беседката и вдигнах крака до тялото си. Навън времето беше необичайно топло и приятно, затова реших да се възползвам.