Имало едно време

Двайсет и осма глава

Беше ми трудно да се върна обратно в реалността.

Щом самолетът кацна и си взех багажа, се насочих към метрото. Имах някакви пари в брой и успях да се добера до Орлов мост, от където си хванах автобусът. Докато пътувах си позволих да видя телефона.

Имах пропуснати обаждания от Лиъм дори след като му бях написала кратък и ясен есемес, че съм добре и че ми няма нищо. Набрах номерът му и той вдигна незабавно:

- Ванеса? Къде си?

- В София.

Не бях в настроение за лекция.

- Къде?

Завъртях очи.

- В София.

Брат ми изруга цветисто - нещо, което по принцип не му се случваше.

- Как така си в София? Имаш ли идея колко се притесниха всички?

Е, господин Блейк знаеше, че заминавам, така че ...

- Хванах си първият възможен полет от Дъблин - обясних.

- Как въобще си стигнала до там? На автостоп?

Преглътнах раздразнението.

- Не. Обмисляш да бягаш или?

- Просто се опитвам да проумея как досадната ми сестра е успяла да направи такъв голям план, че да се върне в България без никой да я усети.

- Е, много ти благодаря - сопнах се аз. - Мама знае ли, че ме няма?

Лиъм въздъхна.

- Звънях й, но тя не вдигна. Имаш ли ключове?

Облегнах глава на стъклото. Автобусът беше почти напълно празен.

- Мисля, че да.

- Не мисли, а провери. Колко е часът при теб?

Бях хванала буквално последният автобус.

- Дванайсет и малко.

- Боже мой, Ванеса - простена брат ми. - Може ли да вкарваш малко повече акъл в действията си?

- Предвид факта, че ви отне достатъчно време, че аз да стигна до Дъблин, преди да се усетите, мисля, че съм вкарала достатъчно акъл.

- Защо не ми вдигна?

Вдигнах рамене.

- Щеше да се опиташ да ме спреш.

- Така е. Но поне можеше да ми спестиш инфаркта.

- Следващият път ще ти оставя бележка.