Имало едно време

Дванайста глава

С отегчение прелиствах страниците на някаква нелепо скучна книга. Сюжетът беше прост и предвидим - момче се мести на другия край на страната и разгадава убийството на икономката. Убиецът се оказва съпругът и любовницата му. Колко вълнуващо, няма що.

Протегнах ръце над главата си и погледнах часовника. Минаваше седем, което значеше, че скоро трябваше да слизам на вечеря.

Бяха изминали четири нелепо дълги и скучни дни, в които единственото ми развлечение беше слизанията да се храня. Бях се усамотила - или затворила - в стаята си и единственото, което правех, беше да стоя в леглото си и да се мъча да чета книги. Само и само да не мисля за унижението от постъпката на Камерън.

Раздразнено затворих книгата. Той беше толкова виновен с грешните си сигнали, колкото и аз с разчитането им.

На вратата се почука и аз потърках лице.

- Да?

Господин Блейк влезе в стаята ми с чаша чай в ръка, явно предвид за мен.

- Добре ли си, Ванеса?

Кимнах. Не очаквах старецът да разбере любовните ми терзания, нито обмислях да го обременявам с тях.

- Изглеждаш унила тези дни. Заминаването на Камерън ли е причината?

Понечих да кимна, после се спрях. В крайна сметка потвърдих - случилото се беше в деня на заминаването му. Но това значеше, че като се върне, магически всичко ще се оправи. А то нямаше. Господин Блейк остави чашата на нощното шкафче и седна на ръба на леглото.

- Има ли още нещо?

Поклатих рязко глава, прекалено уплашена да призная слабостта си.

- Няма да кажа на никого и да има. Но не е хубаво да таиш неща в себе си.

Захапах долната си устна неуверено.

- Камерън ме отблъсна - прошепнах накрая, молейки се старецът да не улови думите.

Но по изражението му можех да позная, че беше чул. Скрих лице в ръцете си и се опитах да подтисна вълната на унижение.

- Камерън е ... - господин Блейк затърси точната дума, - свободен дух, който въпреки всичко следва целите си.

- Явно не съм му цел - вдигнах вежди, - освен ако не е от онези извратени играчи, дето бройкат момичетата - разговорно казах.