Имало едно време

Седемнайста глава

На сутринта се събудих и единствените следи от случилото се снощи бяха бляскавите ми пръсти и бележката. Докоснах внимателно дебелата хартия и прочетох посланието отново. И отново. И отново.

Докато пред погледа ми не започнаха да се извиват сребърни букви и думи.

В главата ми се блъскаха безброй мисли, но бушуващите чувства в гърдите ми взимаха превес.

Случилото се снощи беше грешно. Неправилно. Извън всякакви закони и всякаква логика.

Беше ме ужасило.

Не исках да се повтаря, а копнеех за него. Всичко ми крещеше да бягам. Да се махна от тук.

Но си спомних, че аз не бягах така от проблемите си.

Погледа ми се зарея върху дневника. Нещо ми нашепваше, че това вътре не беше просто измислица. Беше нечия история. А аз не бях готова да разбера чия.

Притиснах треперещите си пръсти между краката си и затворих очи. Чувствах се крайно изцедена.

- Това е само книга - прошепнах аз. - Книгите не те променят.

Усетих истината в думите си. Това беше просто книга. История. Тя не можеше да промени мирогледа ми, изграден в течение на седемнайсет години, нито щеше да начупи призмата, през която гледах на живота драстично. Можех да извадя някоя и друга поука, но не и да се променя.

Имах чувството, че се самозалъгвам. И това може и да беше така, но ми харесваше. Лъжата си я биваше.

- В неделя - обещах си аз.

Взела решение какво ще правя по-нататък, отметнах завивката и се изхлузих от леглото.

Излизайки от стаята, се сблъсках с Лиъм и спомените от предната вечер ме заляха. Почервенях до корените на косата си.

- Неса - изненада се той. - Тъкмо идвах да те будя.

- Будна съм - прочистих гърло аз.

- Виждам - в погледа на Лиъм имаше една искрица, казваща, че ми се пише лошо. Щеше да ме скъса от подигравки. - Нещо против да поговорим? За малко.

Въздъхнах, но го пуснах в стаята си. Приседнах на ръба на леглото, а брат ми се настани над мен със скръстени ръце и лека усмивка.

- Интересно ми е ... - започна той, печейки ме на бавен огън.

Изръмжах безсилно и скрих лице в ръцете си.