Имало едно време

Тринайста глава

Събудих се много късно, при това от Лиъм, който ми тикаше телефонната слушалка в ухото.

- Ало? - сънено промърморих.

- Добро утро, слънчице - беше майка ми.

- Не е добро - простенах.

- Не бъди такъв песимист. Как беше седмицата ти?

Забавих отговора си.

- Добре - реших да излъжа накрая.

- Нали Камерън не е бил при вас? - можех да усетя, че съм сбъркала само по тона й. - А предния път се оплакваше, че без него ти е скучно.

Затиснах с ръка очите си.

- Преживях го - измърморих.

- О, миличка, станало ли е нещо?

Натиснах малко по-силно очите си.

- Не, какво да е станало?

Слава Богу, гласът ми не трепна.

- Знам ли. Лиъм се притеснява за теб. Каза, че не си на кеф напоследък.

Захапах устна.

- Няма ми нищо, мамо.

- Силно се надявам да е така. Камерън не е момче, за което си струва да се бориш. Както и да е, посети ли вече Корофин?

Веднъж да бъда благодарна, че майка ми заряза темата.

- Не, още не съм.

- Какво чакаш?

- Някой да ме закара, примерно? - вдигнах вежди аз.

- Корофин ти е на половин час пеша.

О!

- Благодаря за информацията.

- Няма проблем. Ще те оставя да се разсъниш сега. Обичам те, мила.

- И аз те обичам, мамо.

Затворих телефона и го метнах до себе си. Протегнах се и се завъртях към прозореца. Гледката на слънчевото утро ми подейства крайно отрезвително. Цялата се сковах, когато си спомних за снощната случка.

А дали не съм сънувала?

Понеже освен мъгливите си спомени и уплаха, нямах никакво доказателство за обратното, реших да се придържам към тази теория. Умореното ми и изнемощяло от постоянните кошмари съзнание ми е направило номер.

Една идея самозалъгвайки се, се измъкнах от леглото и се оправих да закуся. Но часовника ми показваше, че е прекалено късно за такова начинание, затова реших да се разходя, за да свърша нещо полезно.