Имало едно време

Трийста глава

Плашещо бързо мина времето. Лятото си отиде и скоро горещите летни вечери на август започнаха да носят хладния вятър на септемврийската есен, която надничаше зад ъгъла. С нея си идваха и Лиъм и Изабела.

Летището беше препълнено, а аз определено не исках да съм там. И въпреки че през изминалите седмици с майка ми не повдигнахме отново въпроса,  двете не бяхме съгласни с една друга. Гледах да съм вкъщи възможно най-малко. Майка ми се опитваше да ми наложи мнението си.

Полетът им закъсняваше вече с половин час и Робърт леко се беше напрегнал. Виждах го как обикаля като затворен в клетката лъв.

Дали и моя баща би бил такъв?

Поклатих глава, отвратена, че изобщо подобна мисъл си е проправила път през защитните бариери. Майка ми ме наблюдаваше с ъгълчето на окото си и аз отклоних поглед. Съвсем леко аз самата започвах да й се дразня.

В крайна сметка само час по-късно видяхме как Лиъм и Иза крачат бодро към нас, щастливи и доволни. Брат ми ми метна поглед, вещаещ разговор по-късно и аз му се ухилих. Първо трябваше да ме хване.

Всички бяха толкова щастливи да се съберем заедно, че майка ми отпусна строгата ни диета и поръчахме пица. Ядохме на пода, правейки си пикник и брат ми и сестра ми разказаха как е минало. Оказа се, че разлика от мен, те бяха искрено развълнувани от пътуването.

А аз лично научих някои интересни подробности. Колийн и Кълън бяха отишли отново да се видят с другите. Лиъм скъси разказа си и можех да се досетя защо. Опитах се, наистина се опитах това да не помрачи настроението ми, но ... просто не можех да си избия картината на красивата Колийн, обвила ръце около Камерън.

- Неси?

Вдигнах поглед от парчето пица, което лигавех от половин час.

- Да?

Лиъм ми се ухили.

- Носим ти нещо.

- От специален човек - включи се и Изабела.

Вдигнах вежди. Опази Боже, Кълъм да ми е пратил нещо.

Въпреки предателските си мисли, всъщност ми беше любопитно да видя какво ми носеха. И от кого. Докато не видех името му, написано черно на бяло, щях да отказвам да повярвам, че е от него.

Вечерята премина и мама и Робърт си получиха подаръците. Иза все пак беше намерила начин да спази обещанието си. Дори и да бяха просто обикновени книги от библиотеката на Блейк, които той с удоволствие й беше отстъпил.