Имало едно време

Двайсет и четвърта глава

Лиъм ни чакаше в имението, скръстил раздразнено ръце, когато се прибрахме. Почти целият следобяд беше отишъл в игри.

- Къде бяхте?

Коремът още ме болеше от всичкия смях. Дори по лицето на Камерън си личеше сянка на веселие.

- Навън - вдигнах рамене аз.

- Боже мой, Ванеса - простена брат ми раздразнено.

Усмихнах му се ангелски.

- Извинявай, Лиъм.

Брат ми поклати глава.

- Няма да те моля да те се повтаря, защото знам, че определено ще се повтори.

Вдигнах рамене, все така усмихната.

- Най-вероятно.

Лиъм поклати пак глава, но ме пусна да премина. Камерън беше точно зад мен.

Пред стаята ми Камерън ме спря с ръка.

- Изчакай малко - наведе се към мен той.

Вдигнах вежди, по края на устните ми все още играеше усмивка.

- Да?

Беше толкова близо, че усещах мускусният му мирис. Имаше и мента, също и нещо като ветивер. Толкова омайващ мирис.

- Днес си прекарах страхотно - призна Камерън и по бузите му плъзна съвсем лека червенина.

Вдигнах вежди. Нима?

- И искам ... - Камерън преглътна притеснено.

Зачаках го със силно биещо сърце да ми каже какво иска. Стомахът ме присвиваше от нетърпение.

По лицето на американското момче се бореха най-различни емоции - притеснение, вълнение, желание, колебливост. Не можех да преценя коя ще надвие, но накрая нямаше нужда.

- Искам да ти покажа нещо - решително ми каза Камерън.

- Какво?

Той поклати глава с усмивка.

- Нека да е тайна.

- Кога?

- Довечера.

Вдигнах вежди изненадано.

- След вечеря, когато другите заспят.

Най-различни мисли се завихриха в ума ми, но аз ги изтиках. Преди да съм имала възможността дори да отворя уста, за да изтърся някой необичайно остроумен отговор, Камерън се наведе още по-близо. Глътнах си граматиката