Имало едно време

Втора глава

Каретата ни беше черно волво.
А атмосферата вътре бързо стана много сънлива. Изабела заспа почти веднага, гушнала плюшената си играчка, а Лиъм задряма отпред. Моите очи също пареха, но не можех да заспя.

Камерън не беше пуснал радиото и единственото, което се чуваше, беше моторът и дишането ни.

- На колко си? – отне ми няколко секунди да зацепя, че Камерън говореше на мен.

- Седемнайсет.

За кратко отговор не последва и аз се загледах в Изабела, чиито кестеняво-червеникави къдрици се стелеха около нея. Клепачите й леко потрепваха в съня, а розовите й устни почти незабележимо се движеха. Харесвах я през повечето време – когато не говореше, не се движеше и не ме дразнеше.

- Ти на колко си – сънливо попитах накрая.

- Осемнайсет.

Погледнах към картината навън и после погледнах часовника си. Пътувахме вече от почти час.

- С нас ли ще останеш? При чичото на мама?

- Да. Блейк ме помоли да ви доведа.

- Не учиш ли?

- Уча в Дъблин, но семестърът ми свърши.

- Какъв се падаш на господин Блейк?

- Праправнук мисля.

- Какво учиш в Дъблин?

- Ирландска митология.

- Интересно ли е?

Видях как погледът на Камерън отива върху лицето ми и в очите му заблестя нещо, което определих като оживление.

- Невероятно е.

В гласът му се усещаше толкова много емоция.  Усмихнах се леко.

- Ами ти? Какво учиш в България?

- Уча в специлизирана гимназия.

- Нещо с математика?

Спрях усмивката си. Толкова беше далеч от това.

- Защо реши така?

- Изглеждаш ми момиче на логиката.

- Щом искаш така да го наречеш.

Видях как Камерън стисна волана по-силно, после ми метна поглед, който не успях да разчета веднага.

- Вярваш ли в приказки, Ваеса?

Намръщих се, чудейки се накъде бие.

- Приказките са за такива като Изабела - отвърнах накрая.

Видях го как тръгва да казва нещо, но после се спря. Запитах се дали искам да го окуража да продължи, или не. Нямах време да си отговоря.