Имало едно време

Единайста глава

Сънят ми до края на нощта беше неспокоен. Накрая към седем сутринта със свито гърло се приготвих за разходката с Камерън.

Докато навличах потника и се опитах да се вмъкна в тесните дънки, се огледах за дневника, но на пръв поглед никъде не се виждаше. По средата на приготовленията ми прегледах купа с книги - всичките три купа, всъщност - и огледах около леглото, нощното шкафче и раклата.

Намерих го, когато си оправях леглото - изпадна между завивките. Посегнах да го взема и спрях.

По красивата тъмносиня кожа с рози, се мъдреше съвсем нов сребърен обков.

Толкова рязко се дръпнах от него, че крака ми се закачи в едната колона и аз се стоварих тежко на пода. Допрях ръка до сърцето си, слушайки го как бие силно и бързо.

Едно беше от невнимание да съм изпуснала някакви си рози, които се сливат, но съвсем друго нещо беше ... това.

На вратата ми се почука и аз с мъка откъснах поглед от книгата.

- Да? - гласът ми леко трепна.

- Ванеса? - Камерън подаде глава. - Готова ли си?

На устата му грееше широка усмивка и аз още повече се обърках. Какво беше това? В един момент беше дръпнат, после беше най-слънчевото същество, което бях срещала.

- Дай ми пет минути - казах аз.

Камерън ми метна озадачен поглед и каза:

- Чакам те в кухнята.

Кимнах му, но той вече беше излязъл.

Скочих на крака и с върха на обувката си бутнах дневника под леглото. Така. После щях да се занимавам с  това.

Погледнах се за последно в огледалото. Бях си сложила грим, както никога - смятах максимално да се насладя на разходката си, а Камерън не беше абсолютно никакъв фактор - и сега очите ми изпъкваха с очната линия. Бях сплела косата си, започвайки отстрани на главата и края й висеше върху рамото ми. А наистина харесвах как ми стояха тези дрехи.

Само неспокойствието ми остана.

Прелетях до кухнята и заварих Камерън да стои облегнат на плота и да гледа през прозореца.

- Готова ли си? - той се обърна към мен.

Кимнах с тънка усмивка. Видях как погледа му пробяга по мен, изпивайки ме с очи. Едно на нула.