Омразата е синоним на любовта

В мислите ми...

Камерън

Как можа да стане това? Как можа да ме засегне с няколко думи? Все още не мога да повярвам какво ми каза тя. Гледах я и преди да седне на стола си, тя се обърна и ми се усмихна. Щях да полудея от яд. Взех си раницата, но преди това преобърнах една от близките маси и излязох на двора на училището. Коя е тя, че да ми говори така? Ще си плати тъпкано за думите, които изрече. Седнах на една пейка и се замислих. Как ли се казва? От кой клас е? Защо не съм я виждал преди? Макар, че й бях ядосан мога да кажа, че беше красива. Имаше дълга кафява коса и дълбоки сини очи. Тя беше брилянтна. Боже какво си мисля? Спри да мислиш за нея по този начин. Тя те изложи пред толкова много хора и трябва да си плати.

-Хей, Камерън...добре ли си? Какво стана?-попита ме Дан...познавам го още от първи клас. Той ми е като брат.

-Да, добре съм, но ще си го върна на тази пикла!-казах аз и се усмихнах дяволито.

-Какво ще правиш? Не прави глупости! Пък и момичето е огън. Може да стане нещо между вас. Никой не те е ядосвал толкова бързо, освен Джаксън!-каза той и ми се усмихна, а аз се намръщих.

-Не споменавай името на тази змия! А това за момичето...щом мислиш, че е огън утивай при нея. Какво правиш при мен?

-Стига човек! Просто казвам истината. А иначе, ако имаш план как да й го върнем, съм до теб.-каза и след това сложи ръка на рамото ми.

-Благодаря Дан, но ще се оправя сам с нея.-станах от пейката и тръгнах към паркинга, на който се намираше колата ми.

-Но...Но часовете още не са свършили!-изкрещя Дан след мен.

-Не ми пука!-изкещях в отговор, без да се объщам.

Стигнах до моя Range Rover и го отключих. Седнах вътре и се замислих... Как ще е най-добре да я нараня? Не знаех отговора, но знам, че ще й го върна с лихвите. Започнах да карам към вкъщи. Спрях колата на алеята и влязох вътре. Веднага щом отворих вратата, видях майка с книга в ръка, седнала на дивана.

-Хей, майка...-казах аз и тръгнах по стълбите.

-Чакай!-каза и аз веднага спрях и се обърнах към нея-Ти какво правиш тук? Не трябва ли да си на училище?

-Да попринцип трябва.-казах и скръстих ръце пред гърдите си.

-И тогава защо не си там?-затвори книгата си и потупа мястото до нея и аз направих това, което поиска.

-Емм...беше ми скучно.-излъгах аз и се надявах да се е хванала

-Не ме лъжи!-каза тя, а аз се ядосах

-Теб какво те интересува? Да не би да притесняваш за мен? Ти се сети, че имаш син!-изкрещях аз.

-Какво говориш?-попита объркано.

-След развода ти с татко и след смърта му, ти не ме погледна. Постоянно работеше, за да можеш да ни издържаш, макар че имахме много пари. Какъв е смисалът на това имение?-изкещях и взех една ваза от масата и я разбих в стената. Преди майка ми да направи каквото и да е аз излязох, и тръшнах вратата.

Влязох в колата и отпраших с пълна газ. Бях бесен на майка ми, на момичето от училище, на себе си и бях бесен на живота. Докато си мислих за това пристигнах пред къщата на Вероника. Ние бяхме заедно преди време...доста време.

Заблъсках по вратата и тя ми отвори. Щом я видях я целунах. Не знам защо, но през цялото време си мислех за момичето от столовата. Представих си, че е тя, но когато отворих очи видях, че е Вероника. Веднага щом я видях се отдръпнах от нея.

-Извинявай. Не мога!-казах и излязох от къщата.

Защо мисля за онова момиче? Трябва да я видя. Трябва да науча името й. Какво направи това момиче с мен? Влязох в колата, запалих я и тръгнах към любимото си място, което е парка. Много ме успокоява. Почнах да ходя по алеята и видях...