Омразата е синоним на любовта

Невероятна си!

Ема

Цяла вечер будувах и мислех за всичко свързано с Камерън.

Много го обичам и в това няма спор, но това изгарящо чувство в гърдите ми, не ме оставяше да дишам.

Исках да разбера защо е инсценирал смъртта си. Въобще не разбирам как го е направил и защо докторите не ни казаха нищо.

Без значение дали истината ще ме нарани или не, аз бях готова да се жертвам. Да не знам истината ме нараняваше сто пъти повече...

Гледах децата ми как спят до мен, бяха спокойни и се усмихваха. Сигурно сънуваха нещо хубаво.

Гледах ги и си мислех колко приличат на Камерън. Мисля, че е редно той да се срещне с тях. Все пак той им е баща и до колкото го познавам ще се радва да ги види.

Преди знаех какво ще каже или направи Камерън в дадена ситуация, а сега дори не знам как да се държа с него.

Реших, че ще е добре да събудя децата за училище, защото беше време за ставане...

Вече беше обяд и чаках Камерън в един от скъпите ресторанти в града.

Той закъсняваше с почти половин час. Мислех да стана и да си тръгна, но той дойде и седна на стола срещу мен. Беше усмихнат, а косата му беше леко мокра, защото навън валеше дъжд.

-Съжалявам, че закъснях, но имаше трафик.-каза и продължи да се усмихва, а това ме накара да се засмея.

Няма да крия, че ми беше много странно и неудобно с него. Макар, че се чувствах така, не исках да си тръгва. Дори не мога да обясня какво става с чувствата ми в момента. Когато погледна очите му, попадам в транс, от който трудно излизам, но се наложи, защото щеше да е странно да се взирам в него.

-Няма проблем, все пак дойде.-казах и се усмихнах от притеснение.

-Ти ми се обади сутринта и ме помоли да дойда и аз ти обещах...
никога не бих нарушил обещанието си!-каза и се загледа в лицето ми. Все едно никога не го беше виждал.

-Нека не говорим за обещания, защото има много такива, които ти наруши!-казах и се усмихнах горчиво, като сведох глава.

-Нека ти обясня...-каза, а аз продължих да не го гледам.

-Точно за това сме тук. Вече сме големи хора и би трябвало да можем да проведем един нормален разговор. Не е ли така?-попитах и го погледнах. Продължаваше да ме гледа, но този път се усмихваше.