Омразата е синоним на любовта

Това е лошо

Ема

Този човек ме изкарва извън нерви. За какъв се мисли? Може да е на двадесет и пет, но мисли
по-детински от Дрю и София.

Бях много ядосана и реших да се прибера вкъщи, за да видя децата си. Вече ми липсваха...

Щом прекрачих прага на къщата, чух радостните виковете на децата си. Гонеха се из къщата...бяха сладки. Сега си спомних, когато аз и Камерън се гонехме в къщата на родителите му и се пръскахме с вода, но разтърсих глава, за да не мисля за това...

Усмихнах се, макар да беше фалшиво, но когато видях искрените и топли усмивки на София и Дрю, тя стана истинска.
Така, както Камерън ме караше да се чувствам...брилянтно!

Отидох до децата си и ги прегърнах. Днес Дрю явно имаше настроение, защото дойде и ме прегърна. Много обичам, когато се държи така...детски, а не като голям човек, защото аз искам да съм дете. Искам да имам възможност да бъда дете, но нямам.

Щом веднъж пораснеш, няма връщане назад. За жалост го разбрах прекалено късно.

-Майко, обичам те! Много, много!-каза Дрю. Аз се засмях, защото не бях чувала тези думи от много време.

-Какво става?-попитах и клекнах, за да съм на неговото ниво.

-Майко, съжалявам че не го казвам много често, но това ще се промени! Обичам те, обичам те, обичам те!-каза Дрю и ме прегърна. Беше сладък, но имаше нещо, което не е наред.

-Хей, какво става? Защо съжаляваш?-попитах и започнах да оправям косата му. Очаквах да избута ръката ми, но той не го направи. Това ме изненада.

-Мамо, вчера Кай е загубил майка си. Той беше много тъжен, когато бяхме на училище. Аз не искам да си тръгваш, не искам да си далеч от мен. Какво ще правя без теб? Кой ще разваля косата ми? Кой ще реди пъзел с мен? Моля те, не ме оставяй!-каза Дрю и се разплака. Дигнах го на ръце и започнах да милвам гърба му, но аз не знаех, че Алиса е починала. Трябва да говоря с Мелъни и Дан.

-Няма да си тръгна! Няма да те оставя! Обещавам ти, Дрю!-казах и очите ми се насълзиха.

-Да, но татко си е тръгнал от нас! Ако и ти ни оставиш? Какво ще стане с нас?-попита Дрю и ме погледна в очите.

-Няма, обещавам ти!-казах и помилвах бузата му, а след това го пуснах на земята.

-Къде е София? Дано не е изяла ябълката ми...-каза Дрю и избърса сълзите си, а след това се затича към кухнята.

Вървях след него и видях, че София яде една ябълка. Край...пак ще има караница.

-Защо ядеш от ябълката ми? Тя е моя?-каза Дрю и взе ябълката от ръцете на сестра си. Гледаше я така, все едно беше отровна...

-Какво? Ние живеем в една къща и трябва да и споделяме всичко! Поне така казва мама. Защо? Какъв е проблема?-попита София.

Двамата бяха много умни за годините си. Дрю иска да стане полицай, а София иска да стане
кралица! Тя си мисли, че съм кралица и много пъти ме е наричала така. Първо принцеса, а сега кралица...

-Проблема е, че ябълката е моя! Аз не съм дошъл да си играя с Чичи, нали?-попита Дрю. Чичи се казва любимата играчка на София. Тя е едно меченце, което й е подарък от Дан.

-Не! Няма да пипаш Чичи!-каза София и тропна с крак.

-Тогава и ти няма да взимаш моята ябълка!-каза Дрю и излезе от кухнята. Отиде на дивана в хола и започна да гледа някакво филмче на телевизора.

-София, нали знаеш, че Дрю не обича да ядеш от храната му! Защо го направи?-попитах и София ме погледна тъжно.

-Не знам, няма причина. Аз просто не знаех, че е негова!-каза моята малко принцеса и скръсти ръце пред гърдите си.

-Добре, но му се извини! Разбра ли?-попитах и София кимна.

-Леля Мелъни каза, че трябва да говори с теб. Тя е в твоята стая.-каза София и отиде в хола.

Качих се по стълбите и влязох в стаята ми. Мелъни беше седнала на леглото и гледаше през прозореца. Беше много притеснена, личеше си по изражението й.

-Мелъни, какво искаш да говориш с мен?-попитах и затворих вратата, а след това се облегнах на нея.

-Ема, знаеш ли че Алиса е починала?-попита и се обърна към мен.

-Да, Дрю ми каза, но какво е станало с нея? Вие работихте заедно, нали?-попитах и седнах до нея.

-Да, починала е, но...-каза и чак тогава видях, че плаче.

-Какво? Бъди по-точна!-казах на висок тон.

-Брата на Джаксън...той е убил Алиса! Те са семейство убийци!-проплака Мелъни и ме прегърна. Тя започна да ридае на рамото ми, а аз започнах да мисля...

Тя не ми беше много близка, но знам че беше добра жена. Много ми е интересно какво е правила тя със Себастиан...

Във всеки случай...това е лошо.