Търсене на души ( Soulless )

Глава 28

Всички следвахме плана на брат ми. Аз стоях най - отзад като ученик, който ще преписва на тест, просто се надявах да не бъда забелязана.

Замислих се, че Марша искаше сърцето ми, ако не успеем да се справим с нея, щеше да му се наслади. А как ни трябваше някой, на който можем да разчитаме в този момент, някой като Мат. Той е пълен кретен, но в тези моменти го търсихме като изчезващ вид.

Когато приближихме къщата всичко затихна, спогледахме се с ужасяващи погледи. Момчетата побързаха да влязат, за да видят какво става, а Том ме хвана за ръка и ме повлече към задният вход на къщата.

- Какво правиш?!? Защо ме довлече тук?

- Защото - каза той докато вадеше оръжията си - от тук имаме най - добра гледка и можеш да влезеш, за да изкараш вашия съсед. Също така докато брат ти и другите разсейват кучката, ще можем да влезем незабелязано.

-Аааа, хитроооо - казах като пълен олигофрен.

Когато Том посегна към вратата, тя се оказа, че е заключена. Защо никога не става по - лесния начин? Той извади разни негови джаджи и успя да я отключи. Опитах се да бъда по тиха и от призрак. Стигнах до трапезарията, там се случваше всичко. Видях агента на земята и май не беше жив. Марша беше вързала полицая за един стол, а горкия Роджърс беше целия в кръв, сякаш е раздирала кожата му слой по слой. Естествено преди нас бяха стигнали и другите, чувах Стейси да говори разни неща, от които ме заболяваше главата, а Марша изобщо не реагираше. Тя се смееше истерично, сякаш това и доставяше удоволствие. Хенри се опита да я нападне, но тя просто махна с ръка и той се оказа блъснат в стената, преди да успее да стане, тя беше застанала до него и започна да го блъска в корема, от което при всеки удар Хенри отскачаше от пода. Беше ужасяващо! Тази жена изобщо не ни е в категорията и това може да ни струва животите.

Исках да помогна на Хенри, но Том ме дръпна и ми посочи Роджърс, просто кимнах и се запътих вързаният ни съсед. Докато се опитвах да го отвържа не виждах нищо, чувах само писъци и блъскания. "Как може точно сега да съм толкова безпомощна?" Само за това си мислех. С отвързването на гадните и сложни възли, дойде по - голямата трудност- да изкарам Роджърс извън къщата. Той беше в безсъзнание, даже сякаш не го видях да диша. Как с моите няма и 50 килограма да изкарам възрастен мъж от къщата? Застанах пред него и прехвърлих ръцете му пред себе си, ако се наложи и за краката ще го влача, само да го изкарам от там и да се опитам да помогна на другите след това. Тръгнах с полицая на гръб към задния изход, а Стейси беше започнала да чете по - силно, видях само, че брат ми стои пред нея и я пази от Марша и изглеждаше сякаш е бил на война. Беше с кървава рана на главата, ръцете му бяха в дълбоки рани като от нож, сякаш едва стоеше на кралата си. Том не изглеждаше по - добре, той също беше с рани навсякъде, видях, че когато той стреля по Марша куршума се връщаше обратно към него, без изобщо да засегне кучката и сякаш за да му е по - гадно раните му бяха все на места, от които няма да умре, но ще го боли и ще кърви с часове.

Гледката ме мотивира още повече, не мога да оставя приятелите си! Побързах да изкарам Роджърс и се върнах обратно. На влизане от думите на Стейси ми ставаше все по - зле. Сякаш заклинанието и беше против мен. Започнах да залитам, за виждам замъглено, стигайки близо до тях се опитах да и кажа да спре, но тя не спираше. Усещах, че нямам никакъв контрол върху тялото си и се почувствах като в безтегловност. В същото време виждах как Марща стои спокойно и се гаври с брат ми. За нея сякаш бяхме просто играчки. Каква ирония, нали? Куклата си има свои играчки....

Стейси явно прилючваше и изкрещя последната дума от заклинанието, при което усетих ужасен прилив на енергия. Имах чувството, че мога да бягам от тук до Луната и обратно. Може би нямах място по тялото си, което да не е наелектризирано и кипящо от енергия. Видях как вече не стоя на земята, в един момент Стейси направи някакъв знак. Цялата тази насъбрана енергия искаше да излезе, наведнъж. Изпитвах болка навсякъде, дори кръвта ме болеше, косата също, болката беше нетърпима.  Последното нещо, което си спомням е непрогледната светлина идваща от мен.