The real devil (Jikook)

14 Глава

Глт. Чонгкук

Случвало ли ви се е да не знаете как да се чувствате? В моментите когато не знаете какво е правилно и какво е грешно, дори не знаете дали има правилно и грешно, как се чувствате? Какво правите? На мен не ми се беше случвало от доста отдавна. Не знам какво да правя, не знам как да се чувствам, не знам какво да мисля. Просто седя на земята, държа верижката висяща от врата ми и се взирам в чисто белите плочки. Слушам припряните разговори на лекари и медицински сестри, на посетители и пациенти, но не разбирам знамението на думите, които казват. Тези звуци са нищо в сравнение с жалната и болезнена въздишка на Джимин в момента, в който го изкарах от задната седалка на откраднатата от мен кола. Хоби вече беше припаднал, той не издаваше звуци, но... Джимин... той умираше от болка. Опитваше се да не плаче, за да не го боли още повече, но толкова много искаше да заплаче, искаше да проговори, да затвори очи и да се предаде, но не му позволих. Аз просто не исках той да умре аз все още не искам нито той, нито Хосок да умре.

Седя на студените бели плочки с колието ми в кървавата ми ръка и чакам. Това ли трябва да правя? Да чакам? Самата мисъл, че Сан седи някъде там и поздравява хората си за успешната кражба, ме изгаря отвътре. Звъннах на Кай преди половин час, но все още го няма. Чакам операцията и на двамата да приключи от вече 2 часа и аз не съм мръднал от студения под, не пуснах висулката в ръката си, не измих кръвта на Чим и Хоби от ръцете си... не спрях да слушам повтарящия се болезнен стон на Джимин в главата си.

Не мисля трезво, осъзнавам го, но не знам защо. Искам да се изправя и да намеря Сан. Искам да му покажа стойността на живота на Джимин и Хоби. Искам да му покажа, че е направил грешка, като само си е помисли да ги нарани. Искам да му покажа... как изглежда ада. Усмихнах се на тази мисъл. Затворих очи. Представих си как се дави в собствената си кръв. Вече имам план, знам какво ще правя след като операциите приключат.

Мислите ми се прекъснаха от някой, който започна да ме разтърсва прекалено силно. Излязох от спокойното и безопасно място на мислите си и вдигнах поглед.

- ЧОНГКУК ОТГОВОРИ МИ - силно извика Кай. Вече чувам и разбирам всичко ясно, отчетливо и точно заради това бързо се ядосах.

- СПРИ ДА ВИКАШ И СИ СЕДНИ НА ЗАДНИКА - разкрещях му се, а той се дръпна леко назад и спря да говори, всички спряха да говорят, коридора стана изключително тих. Не се ядосвай на него. Остави Кай да чака за Джимин и тръгни да намериш Сан. Въздъхнах. Изправих се и погледнах часовника си 02:12ч.