Само моя (ВИС-3 №3) (18+) II ЗАВЪРШЕНА

Глава 8

КОЙ Е БОЛЕН И НА УЧИЛИЩЕ? АЗЗЗЗ! ЙЕЙЙЙЙЙ!

*Алекс*

- Как- как знаеш името ми? – можех да усетя страхът в гласа ѝ.

- Мога ли да вляза? – дори не знам защо попитах, като се има предвид че просто си влязох. Бях нагъл – това ми беше известно.

Разходих се из дневната и огледах наоколо. Всичко си беше като едно време. Нищо не беше пипнала.

- Какво искаш? – вратата се затвори и тя застана пред мен, но Лев вече не беше в ръцете ѝ, а в кошарата му. – Ще ме предадеш на Тимур ли? Или просто ще ми вземеш Лев? Хайде, давай бих искала да те видя как опитваш.

За такъв ли ме мислеше наистина? Е, да мина ми първоначално през ума, но после се отказах. Мразех това копеле и искрено съжалявах, всеки който имаше връзка с него.

- Успокой се, не съм тук за това. – изгледах я с досада.

- А, тогава за какво?

- Искам отговори. Какво наистина правиш тук, Алена? Защо точно тук в София? – гласът ми беше по-груб от обикновено. Думите ми излизаха груби и насечени, а тя...очите ѝ се пълнеха със сълзи и се обърна към синът си, който негодуваше в кошарата си.

- Може ли първо да го сложа да си легне? След това ще ти кажа всичко.

Уважих това, а и все пак не исках да преча на детето. Какво? Не бях чак такъв кретен.

Тя изчезна някъде в коридора най-вероятно в стаята си, а аз се самообслужих с чаша вода. Просто тук нямаше никакъв алкохол...Да, знам звучи нереално. По едно време започна да ми става скучно, а и тя се бавеше и тръгнах да я търся. Спрях пред това, което преди беше гостна понеже долових тихо подсмърчане. Вратата беше открехната и я видях седяща на фотьойла и прегърнала синът си здраво до гърдите си.

- Съжалявам, лъвче мое! Толкова много съжалявам. Няма да позволя на онзи лош батко да те вземе от мен, нито ще му позволя да ни върне обратно там. Обещавам ти, слънчице. Ще се боря със зъби и нокти, за да останем и двамата тук. Няма да позволя нещо да ти се случи. Обичам те, Лев! Ти си единственият мъж, който някога ще обичам.

Говореше тихо, почти неуловимо но някак си...някак си успя да чуя думите предназначени само за синът ѝ но успях и...мамка му! Жегнаха ме...наистина ме жегнаха. И то не защото мислеше, че аз съм „лошият батко, който ще ги раздели", а защото....и аз не знам защо. Единствено знаех, че не исках да бъда този лош батко. Никога не съм искал да бъда лош, пък камо ли сега. Смеех да кажа, че бях възпитан да бъда добър и се стараех да бъда такъв.