Само моя (ВИС-3 №3) (18+) II ЗАВЪРШЕНА

Глава 1

*Алена*

Направих го. Най-накрая го направих. Не мога да повярвам колко много време ми отне, за да събера смелост, но ето го на. Аз и Лев бяхме свободни най-накрая. Взех вещи от първа необходимост, пари в брой колкото да изкараме един месец и побягнах. Качих ни на първият самолет за България и засега всичко вървеше добре, с изключение на факта че си нямах и на идея къде сме или къде ще отседнем. Бях в София за пръв път, а не можех да отида в родният си град, защото покажех ли си носа във Варна веднага щяха да ме познаят и да звъннат на родителите ми.

Нямах си никаква шибана идея къде ще идем или как ще справя, но щях да се справя някак си. Бях длъжна. И заради себе си и най-вече, заради Лев. Лев, моето слънчице...

Синът ми беше едва на годинка и дори аз самата да бях още дете поех огромен ангажимент да го пазя, като го взех със себе си. Но нямаше как иначе, той беше мой син, беше моя плът и кръв и аз го бях родила, време беше да взема нещата в свои ръце и да бъда майката която той, както всяко друго дете заслужаваше, защото обратно вкъщи аз нямах възможността да бъда негова майка. Моментите, в които прекарвах време с него бяха изключително редки, грижите по него се поемаха от бабите му, най-вече от онази вещица свекърва ми и дори не ми даваха да го виждам, пък камо ли да го подържа. Аз бях единствено средство Тимур, онова чудовище съпруга ми да получи наследник и никога нямаше да простя това на родителите ми, защото именно те бяха виновниците сега да съм  това положение.

Живеехме във Варна докато не навърших петнадесет и се наложи да се върнем обратно в Чечня, всъщност аз допреди това никога не бях ходила там, единствено знаех че нашите са от там, но са дошли в България защото е имало по-хубави условия за живот. След това, година по-късно разбрах, че се омъжвам. Нашите ме продадоха като стока, а след това малко след като навърших седемнадесет се появи и Лав. Не го исках, признавам си, ненавиждах мисълта да доведа дете в този свят, но нямах избор.

Проверих може би всички семейни хотели  в близост, но никой един от тях не приемаше   толкова късно. Бях в безизходица, а наоколо нямаше и пукнато такси. Нямах си никаква шибана идея къде съм освен, че бях в квартал, който наричаха Дружба. Бях седнала на една от пейките пред някакъв блок, а Лев вече беше буден и ме гледаше очудено. Горкото дете никога не беше прекарвало толкова дълго време с мен....Сигурно дори се чудеше коя съм.