"И учудена съм явно
сякаш не зная,
сякаш не помня,
сякаш не те познавам,
но в теб и мен няма нищо учудващо.
Пак улавям ненадейно
погледа ти в очите си,
пак те слушам и се усмихвам,
пак забравям, че си само
М
И
Н
А
Л
О
И уж и ти не не помниш,
и уж и аз съм те забравила,
а пак сме в синхрон,
пак се намираме тайно,
без всъщност да се търсим.
Ти отново пееш тихичко,
уж просто така, без причина,
а искаш да те чуя,
да разбера колко болка се крие
зад думите, които се ронят
като сълзи измежду устните ти.
Не можеш да спреш
и аз не мога, признавам.
Вродено ни е явно, така е.
Боля ни достатъчно, знам,
и ти знаеш, нали?
Само че морфинът
ни е накарал да забравим
само болката, а не и любовта.
И от твърде дълго сме безчувствени,
иска ни се нещо пак да усетим,
иска ни се да боли пак поне за кратко.
Затова ли слушаш все същите песни,
а после ми ги пееш на мен?
Затова ли аз пиша все същите поеми,
а после ги прочитам в очите ти?
Затова ли? Кажи!
Кажи ми и защо
краят не винаги е край,
когато началото
не е било начало?
Кажи ми още и дали
това начало все
някога ще има край?"
ESTÁS LEYENDO
Pieces of you and me
PoesíaРазпръснати части от мен и теб, които можеш да събереш, само ако прочетеш цитатите, оставени във всяка една от тях. Въпросът ми към теб след всяка от тях е:"Успях ли да те вдъхновя?".
