Юнги и Джънгкук са просто две момчета, които учат в едно училище и не подозират нищо един за друг.
Докато един ден не разбират, че ще стават доведени братя...
Така се отключва злобата на Юнги, подтикната от желанието на момчето за предишния му живот...
А аз продължавам да обикалям из това голямо, тъмно и пусто място.
Не си поглеждам телефона. Искам да остана сам. Не знам дори защо толкова много Юнги влияе на психиката ми...
Изведнъж усетих някой да ме хваща за рамото и се обърнах.
Беше някакво момче. Сякаш по-голямо от мен.
Но защо очите му са така странни.. Все едно е приемал някакъв наркотик. Как изобщо се държи на крака?? Трябва ли да се страхувам..?
-Какво правиш тук? Сам си. - каза той.
-Знам това. - отвърнах.
-Зле ли се чувстваш? Искаш ли една доза? Ще се почувстваш по-добре.
-Н-не, благодаря. - отдръпнах се леко. - Аз мисля, че е време да тръгвам.
-Ще ме оставиш сам ли? Както направи приятелката ми. Тръгна си от мен...
-А-аз... Съжалявам за това...
-Ела с мен. Ще се почувстваш по-добре. Аз се чувствам добре. - засмя се момчето.
-Виж, наистина не желая... Ще се прибирам.
-Ела казах!
Това момче хвана ръката ми силно. Много силно. Ако продължава така.. китката ми ще стане синя.. Сигурен съм.
Изведнъж обаче се появи Юнги. Е това вече наистина не го очаквах... Какво прави той тук??
-Джънгкук! - извика Юн и дойде при нас.
-Той ще дойде с мен. - каза момчето и ме дръпна към него.
-Абе я остави принцеската ми бе, смотаняк! - Юнги явно се ядоса, дръпна ме, избута онова момче и ме прегърна..
В този момент стомаха ми се преобърна... Почувствах нещо, което до сега не бях чувствал.
Какво ми става, мамка му...
-Знаеш ли как се притесних, принцесо?? - говореше той и галеше косата ми, а аз така и не мърдах. - Абе... Джънгкук-аааа, гушни ме! Поне това заслужавам след двучасово търсене и 100 обаждания и съобщения!
-Уау... - леко го прегърнах. - Всичко е наред.
-Защо не вдигаше? - той се отдели и ме погледна.
-Ами телефона ми е на беззвук.
-Защо изобщо не се прибра??
-Ами... А-аз... Такова... Исках да остана сам за малко.
-Виж... Съжалявам, че те нагрубих. Станаха някои неща и... Просто.. Хайде да се прибираме, ела. - Юн се усмихна, хвана ми ръката и пак почна да ме влачи.
-Но... онова момче. Жал ми е да го оставя.
-Кук, той е наркоман. И ти забранявам да идваш в този парк, ясен ли съм?? Пълно е с лоши хора.
-Сигурно...
-Попитах, ясен ли съм?!
-Д-да...
-Хайде сега.
Прибрахме се в тишина.
Мама и бащата на Юнги си бяха вкъщи и ни попитаха къде бяхме. Оправдахме се и казахме, че сме били на разходка.
Юнги излезе бързо след това, а аз си поговорих с баща му и разказах на мама за Техьонг.
Е, изпуснах половината от всичко, но да...
Тя много се зарадва, което пък зарадва мен.
Качих се и започнах есетата... Уау.
Странното е, че Юн не се прибра...
💋❤💋
К сожалению, это изображение не соответствует нашим правилам. Чтобы продолжить публикацию, пожалуйста, удалите изображение или загрузите другое.
