Юнги и Джънгкук са просто две момчета, които учат в едно училище и не подозират нищо един за друг.
Докато един ден не разбират, че ще стават доведени братя...
Така се отключва злобата на Юнги, подтикната от желанието на момчето за предишния му живот...
Погледнах стаята си. Сигурен съм, че ще ми липсва всяко едно кътче от нея. Но правя това само и единствено заради мама.
Реших да започна да пренасям кашоните на долния етаж.
Взех три.. и тръгнах надолу.
Малко тежеше, ама ще се справя.
Слизах по стълбите, когато чух непознат глас...
-Оо, Джънгкуки реши да се появи най-накрая. Принцеско, слизай по-бързо, нямам цял ден!
Толкова се стреснах от думите на това момче и от самия него...
Преди да се усетя вече бях пред него...
Усетих силна болка по цялото тяло и чак тогава осъзнах, че здравата съм се изтърсил по стълбите...
Лицето ти да е пред обувките на доведеният ти брат, който ти дори не познаваш.. На това му викам аз чист късмет!
Леко вдигнах главата си към момчето, което ме гледаше. По всичко му личи, че едвам се сдържа да не се разхили...
Въздъхнах и забих главата си в пода. Толкова съм зле, а на всичкото отгоре вместо да стана... Продължавам да лежа.
-Дай ръка.
Нямах голям избор и го послушах. Надигнах се, подадох му ръка, а той ме вдигна така, сякаш съм някакво перце, слагайки другата си ръка на кръста ми.
Погледнах го. Гласът му звучеше доста студен. Лицето му е бяло, но и някак си бледо. Очите му са тъмни, много тъмни. А косата му е доста интересна, в ментов цвят. Нежен ментов цвят.
-Ей малкия, добре ли си? - попита той.
-Аха... И не съм малък.
-Имаме две години разлика. Помисли си пак.
-Знаеш доста неща за мен явно. Но аз не знам нищичко за теб...
-Мин Юнги, честно казано не ми е приятно. Все тая. Да съберем разпилените неща на бебето, защото реши, че е добра идея да пада по стълбите с три кашона в ръце. Хайде.
Юнги започна да събира нещата. Колкото и да ме болеше се опитах да му помогна, но той май забеляза това.
-Аз ще се справя. Облечи си якето и отивай в колата. - отново този студен глас... странно е. Казва мило нещо, но така студено...
-Няма как да се справиш с над 20 кашона... - промълвих. - А и съм добре.
-Мда бе, прелетя стълбището, само че без крила. И ще се справя, за разлика от теб нося по пет, а не по три кашона. Не ми губи времето, просто отивай в колата.
Той ми метна някакви ключове и продължи да събира.
Реших просто да го послушам. Едвам се облякох, обух си и обувките и отидох в колата.
🖤🖤🖤
К сожалению, это изображение не соответствует нашим правилам. Чтобы продолжить публикацию, пожалуйста, удалите изображение или загрузите другое.
