Юнги и Джънгкук са просто две момчета, които учат в едно училище и не подозират нищо един за друг.
Докато един ден не разбират, че ще стават доведени братя...
Така се отключва злобата на Юнги, подтикната от желанието на момчето за предишния му живот...
Какво е да бъдем влюбени... До сега съм бил влюбен само един път. И този един път беше с Лина.
Не е лесно да си влюбен. Разсеян си. Постоянно мислиш за него. Искаш да усетиш аромата и докосването му. Искаш да му дадеш цялата си любов и да го видиш усмихнат. Забелязваш всяко едно негово движение и чуваш всяка една негова дума. Постоянно се надяваш да се случи нещо, каквото и да е, но само да сте заедно за малко. Докато в същото време те е срам.
Започваш да си представяш някакви сцени с този човек. То било... Целувки, прегръдки...
И когато мислите и представите ти стигнат в такъв обрат, че го губиш.. Внезапно се разплакваш.
Разплакваш се и започваш да тъжиш и да мислиш какво ли ще бъде без него. Докато реално той все още е при теб.
Но в сценарият.. този, в главата ти, любимият ти го няма.
Това е любовта. Любовта е да чувстваш болката от липсата на този човек, дори при липсата му в собствените ти мисли. Искаш да му дадеш цялата си любов, която притежаваш в сърчицето си.
Чувствам се по същия начин. Искам да бъда вечно до Юнги, да му дам своята любов, цялата...
-Ало, Юнги?
-Хей Джънгкуки. Къде си, принцесо?
-В дома на Техьонг. Защо?
-Ами няма те вкъщи и се притесних. Защо не ми каза?
-Извинявай, забравил съм...
-Няма проблем. Какво искаш за вечеря? Понеже нашите ще бъдат на работа, и... Да.
-Каквото направиш.
-Добре. Прибери се на време и се пази, принцесо. Чакам те вкъщи.
-Д-добре Юнги...
С Техьонг си поговорихме още малко и реших да се прибирам. Тръгнах към вкъщи и отново се унесох в мисли за Юнги.
Как може да е толкова перфектен?
С тази мека коса... И тези прекрасни устни.
С тази сладка усмивка... И този дълбок, но красив глас.
Наистина е перфектен. В моите очи е най-перфектното момче, което съм виждал до сега.
Прибрах се и седнах на дивана. Загледах се в черния екран на големия телевизор пред себе си и си спомних как с Юнги сме гледали филми... Тук...
Неусетно се усмихнах.
-Хей принцесо. На какво се усмихваш? Аз не виждам нищо. - чух гласа на Юнги и погледнах към него. Слизаше по стълбите. Дойде и седна до мен.
-Усмихвам се на спомени. - след тези думи се изчервих леко и погледнах надолу.
-Сладко! Е, гладен ли си? - попита ме, повдигайки главата ми с палеца си.
-Малко... Хихи...
-Добре. Сега се връщам с храна, принцесо.
Той стана.
Мислех си, че ще тръгна към кухнята...
Но се приближи към мен, целуна ме нежно по бузата и чак тогава тръгна към кухнята.
А аз? Аз май станах като домат за пореден път.
🤍❤❤
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
