Юнги и Джънгкук са просто две момчета, които учат в едно училище и не подозират нищо един за друг.
Докато един ден не разбират, че ще стават доведени братя...
Така се отключва злобата на Юнги, подтикната от желанието на момчето за предишния му живот...
-Не Джънгкук, не си беден, буден си! Ставаай! Реших да проверя дали си станал, но не си. Ти аларма имаш ли изобщо? Аа, извинявай, каза, че си беден. - говореше той, а аз едвам го слушам.
-Ма да де, аз нали казах. Буден съм.. загубих си алармата вчера... ставам!
-Искаш да кажеш забравих.. Офф.. до 10 минути трябва да си готов.
-Добре де...
Юнги излезе, а аз станах, оправих се на бързо, слязох, обух си обувките, след това отидох на двора и го зачаках.
Изведнъж отново усетих ръчкане.
-Какво искаш бе, Юнгочен...
-Джънгкук, спиш, облегнат на колата... А си мислех, че аз спя много.. - отново някакво мрънкане. Тоест чувам какво говори, но не разбирам.
-Не спя бе.
Усетих как ме хваща за ръката и ме дърпа нанякъде.
После се чу отваряне.
След това усетих, че ме вдига като булка и ме слага на седалката. Чак сега осъзнавам къде съм...
Той седна на шофьорското място, а аз разтърках очи. Доближи се до мен, дръпна колана ми и го закопча. След това закопча и неговия и потеглихме.
-Съжалявам.. - измрънках. - Не знам защо ми се спи толкова много.
-Спокойно. Сега ще минем за кафе.
-Оо, аз не пия кафе. - погледнах към прозореца притеснено.
-Ами какво пиеш?
-Бананово мляко.
-Ще ти взема бананово мляко тогава.
-Наистина ли?? - погледнах го.
-Дам.
Чудя се само защо е толкова мил с мен. А излежда така, сякаш... Не е мил с другите, освен с приятелите си.
Дали сме приятели?
Дали да го попитам?
-Юнги... Ние с теб приятели ли сме? - чак когато го казах осъзнах, че не биваше.. Може би.
-Ъм... Какъв е този въпрос?
-Ами не знам, просто... Държиш се мило. А имам чувството, че в същото време... Ти има нещо. Не ме разбирай погрешно, но имам чувството, че има нещо, което просто ти тежи.
-Очите ми тежат. Нуждая се от кафе. А за това дали сме приятели... Държа се така само, защото си ми доведен брат. И искаме или не ще живеем заедно. - усети се студена нотка в гласа му.. безразличие..
-А ти не искаш ли да живеем заедно? - и отново, Джънгкук, защо продължаваш... просто понякога човек не може да контролира въпросите си.
-Честно казано предпочитах предишния си живот. Предпочитах да бъда сам. - говореше той, без да отделя поглед от пътя.
-Съжалявам... - въздъхнах.
След малко Юнги спря колата и слезе, за да си вземе кафе.
Върна се, даде ми банановото мляко и отново поехме пътя към училище...
Май не биваше да го питам.
И не, не каза нещо, с което трябва да си мисли, че ме е засегнал. Аз сам се засегнах от думите му...
Имам чувството, че съм му в тежест...
❤💗❤
Ups! Gambar ini tidak mengikuti Pedoman Konten kami. Untuk melanjutkan publikasi, hapuslah gambar ini atau unggah gambar lain.
