Идеалният мъж

Тринадесета глава

Ели се обади на родителите си и им съобщи, че ще пристигне във вторник вечерта. Баща й искаше да я посрещне на летището, но тя настоя да си наеме кола, за да не зависи от никого, когато й се наложи да отиде някъде. Не им каза, че иска да разполага с възможност да се махне бързо, ако реши.

Тъй като успя да хване по-ранен полет, кацна няколко часа преди предвиденото и в ранния следобед вече пътуваше към Уинстън Фолс с наетата кола. Пътуването беше приятно. Две трети от пътя бе по магистрала с четири платна, което ускори придвижването й. Останалата част от пътуването беше по павиран двулентов път, който се виеше през горист терен. На няколко места имаше остри завои и почти никакви знаци. От двете страни на пътя имаше гъсти шубраци и дървета, а на места — вече повяхващи, но все още ярки полски цветя.

Ели изрично бе поискала джипиес в колата, защото не познаваше добре маршрута. Въпреки че си бе идвала вкъщи много пъти, винаги я беше карал баща й и тя не бе обръщала особено внимание на пътищата и завоите.

На моменти имаше чувството, че кара през гора. Клоните на някои дървета бяха надвесени над пътя и скриваха слънцето. Помисли си, че това й изглежда странно и малко плашещо. Отвори прозореца, за да пусне свеж въздух, и веднага усети как горещата влага облъхна лицето й. Усети тежкия мирис на пръст и я връхлетя лек пристъп на клаустрофобия. Тя разпозна страничния път, водещ към водопада, и се изкуши да завие към него, но бързо отхвърли тази идея. Доколкото си спомняше, природният феномен, който бе дал името на града, беше на около километър от пътя и трябваше да измине това разстояние пеша. Може би някой друг ден, помисли си.

Градът изникна пред погледа й и първата табела, която Ели видя, беше тази, сочеща към болницата на Уинстън Фолс. Тръпките, които я побиха, я изненадаха. Споменът за болницата беше толкова жив. След като Патерсън бе приключил с нея и я беше изоставил, мислейки я за мъртва, тя беше откарана в тази болница, където я стабилизираха, преди да я транспортират до най-близката травматология. Беше минало много време оттогава, но завръщането у дома бе събудило спомена. Не мисли за това, заповяда си тя.

Уинстън Фолс беше типичен южняшки град. Широките улици с дървета от двете страни излъчваха тихо очарование. Тя зави по главната улица, измина две пресечки, подмина гимназията си и зави по Бърч стрийт, където живееха родителите й. Почти всички къщи в тази по-стара част на града имаха широки веранди отпред и обитателите им обичаха да седят там следобед с вестник и чаша сладък чай. Ели си спомни как седеше на боядисаните дъски на пода на голямата веранда, която обикаляше собствената им къща, и как играеше на „Не се сърди, човече“ със сестрите си.