THE PLAYER

ГЛАВА 15.

Шокирано наблюдавах как Хейдън забива юмрука си в лицето на Колин. Ник се обърна към мен, изглеждаше не по-малко смутен и объркан от самата мен.

- Какво толкова му каза?
- Казах му истината, Ник.
- Май това не беше най-добрата ти идея.
- А какво трябваше да направя? Да излъжа?

Хейдън посегна да удари отново, но някой хвана Колин и го издърпа встрани. Юмрукът му се заби с все сила в металното шкафче. Затворих очи, почти усетила физически болката от удара.

- Какво, по дяволите, става тук? - треньор Чапман наду свирката си и всички замръзнаха. - Всички до един, с изключение на отбора ми, моментално да напуснат съблекалнята!

Докато ние с Ник се насочвахме към вратата, очите на Хейдън уловиха моите. Изглеждаше едновременно ядосан и тъжен.

Това беше лошо.

Прибрах се в хотелската стая и зачаках връщането му. Бях нервна и непрекъснато сновях насам натам из помещението.

Беше вече след полунощ, когато вратата най-накрая се отвори.

- Хейдън? Добре ли си?
- Не очаквах да си все още будна. Заспивай.

Гласът му беше сърдит и дрезгав и доколкото можех да преценя в сумрака, той не изглеждаше никак добре. Хейдън не си направи труда да светне лампата. Съблече се в тъмното и дойде при мен в леглото.

Изглеждаше така, сякаш се нуждае от човек до себе си повече от всичко. Исках аз да бъда този човек.

- Хейдън, скъпи, имаш ли нужда от прегръдка?
- Да... Отчаяно.

Седнах в леглото и го придърпах към себе си.

- Толкова съжалявам. - прошепнах.

Той преглътна с усилие.

- Не, Аби. Вината е моя. Трябваше да запазя спокойствие. Знаех, че той ме предизвиква нарочно, но не можах да се спра.

Ръцете му се увиха около тялото ми и аз се притиснах плътно до него, наслаждавайки се на топлината му. Устните му целунаха слепоочието ми и той леко потрепери.

- Можеше да бъдеш наранена. Много съжаявам, че не се овладях. - Хейдън зарови лицето си във врата ми, а аз го милвах успокоително по косата.
- Шшш. Всичко ще бъде наред. Искаш ли да говориш за това?
- Не, но все пак ще го направя. - той си пое дълбоко въздух. - Навремето имаше едно момиче... Казваше се Брук. - гласът му беше като шепот и изпълнен с ужасно много болка. - Бях на 13, когато тя се премести да живее в съседство. Беше красива и дива. Аз самият не бях светец, но тя... Тя носеше това в себе си. Майка ѝ беше наркоманка. - гласът му потрепери.
- О, това трябва да е било ужасно.
- Да. Баба ѝ и дядо ѝ я отгледаха. Израснахме заедно, палави и неразделни. Докато Брук не започна да прекалява. Беше на път да се самоунищожи, когато майка ѝ се появи за първи път от години. И в крайна сметка тя също започна да се дрогира.