THE PLAYER

ГЛАВА 20.

Останалата част от седмицата измина бързо, като двамата с Хейдън прекарвахме почти всяка вечер заедно.

Сутринта на първата тренировка след отстраняването му, аз го целунах преди да тръгне.

- Ще се видим ли довечера? - попита ме той на вратата.
- Да. Трябва да се прибера около седем.
- Ще взема храна по пътя.

Той затвори вратата след себе си, а аз се върнах в спалнята и седнах на леглото. Погледът ми се спря на снимката на Крис върху нощното ми шкафче.

О, не.

Хейдън прекарваше всяка нощ тук, гледайки мъртвия ми годеник. Прехапах устна между зъбите си, докато се взирах в първата си любов. Не можех да повярвам, че не каза нито дума за това. Знаех, че вече е време да се разделя с болезненото си минало и да прибера тази снимка при другите спомени.

Приключих с приготовленията си за днешния ден и грабнах рамката. Не след дълго тя вече беше прибрана в кутия в ъгъла на дрешника ми. Крис винаги щеше да има част от сърцето ми, но сега в него се беше настанил някой друг.

По-късно същия ден, докато бях в офиса си, телефонът ми извъня.

- Не се чувствам добре. - беше съобщение от Хейдън. - Може ли да пропуснем тази вечер?
- Скъпи, съжалявам, че не се чувстваш добре. Имаш ли нужда от нещо?
- Благодаря. Не е нищо особено, просто ми трябва малко почивка.
- Разбира се. Пази се. Ще се видим скоро.

Следващите няколко дни минаха без да се чуваме с него. Вече бях започнала сериозно да се притеснявам, когато най-накрая той ми се обади и аз го поканих на вечеря.

Хейдън се появи с бутилка вино, но беше изключително тих през цялото време. Побутваше храната в чинията си без особен интерес.

- Всичко наред ли е? - попитах го, неиздържайки повече на тази напрегната тишина. Той се намръщи. - Не ти ли харесва пастата ми? Искаш ли да ти приготвя нещо друго?
- Добре съм. Извинявай, скъпа. Пастата е вкусна... Просто съм уморен.

Кимнах с разбиране, но настроението му не се подобряваше. Наля си втора чаша вино, след което още една. Сърцето ми се свиваше от болка, когато го гледах такъв. Трябваше да го разсея по някакъв начин, да го накарам да се почувства по-добре.

Станах от стола и издърпах блузата си през главата. Хейдън се задави с питието си.

- О, не! Не исках да се задавяш.
- Не че не обичам да гледам гърдите ти, но какво предизвика това?
- Окей. Трябва да ми кажеш какво не е наред. - бързо се облякох и се върнах на мястото си. Това не беше характерно за него. Нещо определено не беше както трябва. Той се втренчи в чашата си и сви рамене. - Има ли нещо общо с шопинга ти онзи ден?
- Моля?
- Нали ми каза, че имаш семеен приятел, за когото трябва да купиш подарък. Той добре ли е?
- О, купих подаръка за Роуз. Всеки вторник я посещавам в старческия дом и онзи ден тя имаше рожден ден.
- О... Роуз е късметлийка, че те има. Значи я посещаваш редовно.
- Не съм ли го споменавал преди?
- Хейдън, споделяш много малко по отношение на личния си живот. - казах му натъжена. Замълчах за момент, докато името не заби в мен като камбана. - Чакай... Роуз е бабата на Брук, нали?
- Да.
- Защо е в старчески дом?
- Роуз страда от деменция... И когато Брук изчезна за пореден път, тя започна да се обърква все повече и повече и да изпада в странни и неловки ситуации. Сметнах, че след като тя е прекарала целия си живот в грижи за другите, включително за мен, най-малкото, което мога да направя, е да се погрижа за нея.
- Еха. И ходиш там всеки вторник?
- Не съм пропускал нито един вторник от деня, в който я преместих там. - отговори Хейдън. - Обещах ѝ, че ще вижда усмихнатото ми лице всяка седмица. Дори след шибана загуба, аз винаги ходя при нея.
- Това е невероятно, Хейдън. Не много хора биха направили това за някой друг. Особено когато дори не са роднини.
- Тя винаги е била като семейство за мен. Бях млад, когато майка ми почина. Роуз помагаше на мен и баща ми доколкото можеше. Освен това някой трябва да е до нея. И със сигурност това не е Брук.

Изучавах го за момент, след което кимнах.

- Окей... А Роуз добре ли е?
- Да. Тя е добре.
- Кажи ми защо тогава си толкова унил и подтиснат.

Хейдън въздъхна дълбоко и най-накрая изплю камъчето.

- Не бях виждал Брук цели четири години. Четири шибани години! - сипа си нова чаша вино и отпи преди да продължи. - До този вторник. Беше в старческия дом на гости при Роуз.

Челюста ми се удари в пода.

- Брук се е върнала? Как го приемаш?

Поледът, който ми отправи, накара стомаха ми да се свие.

- Не знам.

Останалата част от вечерта беше ужасно напрегната. Накрая Хейдън ме целуна за лека нощ и си тръгна.

Аз допих малкото останало вино, съжалявайки, че нямам доълнителна бутилка в хладилника. Упорито, но безуспешно се борех със сълзите си. Не беше честно. Тъкмо, най-накрая бях решила да пусна Крис и да продължа напред и това се случи.

Брук се върна.