War for speed

43.

Това е и състоянието, в което ме намира Габ, когато се прибира и аз не знам колко време след като Джейсън излиза.

-Алекса! Боже, какво се е случило? - най-добрата ми приятелка ме гледа загрижено, докато кляка до мен. - Къде е Сам? А баща ти?

Въпросите й продължават да валят и аз се опитвам да отворя уста и да отговоря, но плачът до такава степен ме е превзел, че не мога да събера въздух и правилните думи, за да й обясня. От устните ми излиза нещо подобно на хълцане, докато се опитвам да обясня, което явно я изплашва още повече.

-Стой тук. Ще донеса чаша вода. - сочи ме с пръст сякаш имам силите да мръдна, където и да е било и изчезва по посока на кухнята, връщайки се след малко с вода. - Пий. - нарежда и тъй като нямам друг избор, успявам да преглътна няколко глътки, които ми помагат да де успокоя. - По-добре ли си?

Преглъщам още един път повече за успокоение на приятелката си и успявам да кимна немощно.

-Ела. Нека отидем в твоята стая, за да не те завари Сам в това състояние. - подканва ме Габ и докарва отново сълзи в очите ми, защото каквото съм глупачка въобще не се замислих, че вместо нея през тази врата можеше да влезе дъщеря ми и да стане свидетел на това каква развалина съм.

Най-вече с нейна помощ успявам да се изправя на крака и отново благодарение на нея се довличам до спалнята си.

-Къде са Сам и бащата ти?

-Отидоха за сладолед. - успявам да отговоря през няколко хълцания.

-Добре, а сега ми кажи какво се е случило преди да са се прибрали.

-Той знае.

-Кой знае какво? - пита объркано приятелката ми.

-Джейсън знае, че той е бащата на Сам.

-Алекса, тук ли си? - чувам вика на баща ми малко по-късно.

-В кухнята сме. - отговаря Габ преди да мога дори да си отворя устата.

Поглеждам я набързо, несигурна какво точно искам от нея, но тя кима с глава, сякаш знае точно какво искам. Което някак си не би ме учудило, дори и аз сама да не знам.

Приятелка ми беше признала, че е подозирала кой е бащата на дъщеря ми, но не е искала да ме притиска и ако имаше как да я заобичам още повече, определено щях да го направя заради тази нейна постъпка. После поговорихме малко, което ме успокои, но от вината, която изпитвах за случилото се и страхът от това, което ще се случи, просто не знаех дали някога ще успея да се отърва.