War for speed

8.

Образът в огледалото изобщо не приличаше на мен. Тъмните кръгове под очите ми си личаха отдалеч, както и безсънната нощ, която прекарах сама с мислите си. Взех чантичката си с гримове и седнах пред тоалетката в опит да оправя поне малко положението. След като се уверих, че няма какво повече да направя, грабнах тениската и дънките от леглото си, които бях приготвила по-рано и ги облякох набързо. Погледнах се за последно в огледалото, пригладих русата си коса и излязох от стаята.

Седях пред асансьора, нетърпеливо потропвайки с крак и броейки минутите, докато ще се сдобия със сутрешната си доза кафе. Оглеждах коридора, неуспешно заблуждавайки себе си, че е просто заради дизайнера в мен, а не издирвайки един определен човек.

Погледа ми попада на номера на стаята, точно срещу асансьора, гравирана върху златна плочка, когато започнах да се чудя кой ли е номера на стаята на Джейсън.

Престани, престани, това не те интересува. Заповядвам си мислено и се опитвам наистина да се съсредоточа върху дизайнерските детайли на коридора.

Стените бяха боядисани в кремаво бяло. По новите тенденции този цвят придаваше уют. Обикновени дървени рамки и врати, но от необикновен материал. Сигурна съм, че това ще е някой скъп дъб или подобно. Дръжките на вратите бяха със златен отенък.

Заглеждам се във вратата на стаята си и образът от миналата вечер на мен и Джейсън изникна пред очите ми. Защо пак мислиш за него, Алекса?

Съсредоточавам се отново върху вратата, опитвайки се да разбера от какъв точно материал е направена, за да мога да го използвам за следващият си проект, когато тя се отваря. Бързам да отместя очи, защото едва ли ще бъде приятно на хората да срещнат втречен поглед, докато просто си излизат за закуска, но преди да успея да се завъртя срещам очите на Джейсън.

Първата ми мисъл е, че все пак явно разбрах коя е стаята му. А в следващият момент започвам да забелязвам всичко останало. Пред него стои някаква кукла, облечена в топ, който не скрива кой знае какво и толкова къса пола, че при едно навеждане едва ли оставя нещо на въображението. А той е само с една хавлия, едва крепяща се на таза му, по гърдите му още си личат капчиците вода, а косата му беше мокра и в пълен безпорядък.

И двамата замръзваме, а онази кифла започва да се увива около него и да му шепне нещо на ухото, но той стои и ме гледа сякаш ме вижда за пръв път. Аз цяла вечер се измъчвам заради случилото се, а той просто е преминал към следващата в безкрайният му списък.

Чувам как вратите на асансьора се отварят зад мен и се мушвам бързо вътре.

-Алекса! - вика името ми, но аз бързам да натисна копчето за партера преди той да е дошъл.

Тръгва към мен, но не успява да се отърве достатъчно бързо от онази и вратите се затварят пред лицето му. Облягам се тежко на стената и се опитвам да задържа сълзите си. Такава съм глупачка!

Не мисля много какво да взема от шведската маса пред мен, а просто слагам в чинията си първата храна, която виждам и се запътвам към стаята си. Тази сутрин не съм добра компания.

-Миличка, на къде си се запътила? - чувам гласа на баща си и се откъсвам от мислите си.

-Добро утро! - поздравявам. -Аз... ъх, снощи не спах много добре и днес просто не ми е ден. - смотолевих някакво извинение и сложих кроасан с масло в чинията си.

-Щом казваш. - гледа ме подозрително. -Кога ще ходиш да разгледаш града? Винаги ме разпитваш какво има тук, когато идвам. - явно се опитва да смени темата.

-По-късно днес. Може би към обяд.

-Искаш ли да дойда с теб? Тъкмо ще се видим и ще ти правя компания. - лека усмивка, огрява лицето му.

-Ами, добре.

-След като разгледаме ще дойдеш ли с мен до пистата, да тестваме болида на Джейсън?

-С удоволствие! - наистина исках да отида там и се надявах един определен човек да го няма.

След като се разбрахме в колко да се срещнем, целунах баща си по бузата за довиждане и се качих в стаята си. В коридора постоянно се оглеждах, да не би Джейсън да изскочи. Но вероятно е бил зает със своята приятелка.

Пуснах телевизора, за да се разсея малко, но едва след като чух италианската реч се усетих, че няма да разбера нищо. Налапала половин поничка и с мазни пръсти се опитвах да намеря дистанционното когато чух шум от почукване на вратата. Какво ли искаше баща ми?

-Алекса! - отново се почука, но гласът на човека изрекъл името ми ме накара да застина. -Отвори вратата!

О, не нямаше да направя тази грешка. Приключих, дори без да съм започвала.

-Знам, че си вътре. - този път почука по-силно. -Мамка му, отвори шибаната врата!

Цяла вечер е чукал, онзи силиконов парцал, а сега ме търси. Да се беше сетил по-рано.

Извъртях очи и се надигнах от леглото, поставих чинията с храната си на нощното шкафче и тръгнах към банята.

-Трябва да говорим! - не се отказваше.

-Няма какво да говоря с теб! - извиках и се скрих в банята.

Затворих вратата в опит да заглуша останалите му молби, но дори и така се чуваха. Щеше да вдигне целият етаж на крак! Да прави, каквото си иска, аз определено нямаше да отворя тази врата! Врътнах кранчетата и оставих ваната да се пълни, докато пусках музика, слагайки край на звуците от коридора.