War for speed

21.

Внимателно преместих ръката на Джейсън от кръста си и станах, опитвайки се да вдигам минимално шум. Дръпнах дрехите, които си бях приготвила за пътуването, от стола и се промъкнах в банята. Несесера ми с принадлежности беше там, така че влязох за кратък душ, измих си зъбите и се облякох набързо. Събрах всичките си неща от банята и си поех дълбоко въздух, готвейки се да се промъкна отново в стаята и да събера нещата си и от там. Натиснах бравата внимателно и отворих бравата.

-О, Боже. - отскочих назад, когато видях Джейсън да стои пред вратата, облегнал се на рамката й. - Изкара ми акъла! - притиснах ръка към сърцето си, което се беше разтуптяло бясно и определено се влияеше и доста от голите гърди на мъжа пред мен.

-Да, представи си как аз се почувствах, когато се събудих и открих леглото празно, мислейки си, че пак си си тръгнала. - погледна ме обвинително той, а аз не се стърпях и прехапах устна, която явно му беше достатъчно. - Както си си мислела да направиш! - довърши той и този път въздъхна дълбоко, отстъпвайки назад от вратата, давайки ми възможност да изляза, но сякаш краката ми се бяха слепнали със земята. Сега, когато вече се беше събудил не се чувствах толкова смела и уверена в решението си.

-Не обичам сбогуванията. - измрънках първото, което ми хрумна и което от една част беше вярно, но и от друга знаех, че сбогуването с него няма да бъде лесно.

-Да, а аз не обичам хората да си тръгват без да кажат дори едно "Довиждане". - промърмори Джейсън и седна уморено на леглото.

Отворих уста, но от нея не излезе нищо, защото наистина не знае какво трябва да кажа. Какво се казва в такъв момент, в който дори не си сигурен за отношенията помежду ви? А да го попитам това въобще не беше приемливо. По дяволите, аз бях майка на едно петгодишно момиченце, местейки се в Лондон, а той беше световно-известен състезател. Какво въобще мога да очаквам от него?

-Виж, съжалявам, че исках да се измъкна, но просто не ме бива по сбогуванията. - промърморих и отидох до куфара си, бутайки и последните неща там и дърпайки ципа.

-Cachorro, наистина ли щеше да си тръгнеш без да кажеш нищо? Както миналият път? - болеше ме от болката в гласа му и се благодарях, че не гледа лицето ми, защото знаех колко лесно разчита емоциите по него.

-Джейсън, моля те, не го прави по-трудно отколкото е. Трябва да замина, а ти трябва да продължиш живота си. Това е ситуацията и колкото бързо я приемем, толкова по-добре ще е и за двамата. - ръцете ми трепереха леко, което и накара ципа да забие по средата и да не може да преодолее последните няколко сантиметра. - По дяволите! - измърморих, опитвайки се да се овладея.