Преди и сега

Част 3

Алек:

Гледах как Ан спи. Беше отпуснала главата си на една страна и косата ѝ се спускаше надолу като закриваше половината ѝ лице. В едната ръка стискаше телефона си, а в другата някаква бяла възглавница, която ни дадоха от самолета. Е, не точно дадоха, а ние си я взехме, но никой не ни потърси сметка и решихме, че може да я задържим.

Таксито се движеше бавно и ми осигуряваше повече време да гледам Ан, докато спи. Единственото време, в което можех да я гледам, без да се заяжда с мен. Полетът ни бе кратък, а и тогава аз бях този, който го проспа. Но за нищо на света не бих изпуснал красивите улици на Лондон. Трябваше да стигнем до Тауър Бридж, където трябваше да направя най-трудното нещо в живота си. Попринцип не ме е страх от нищо, най-малко пък от това да кажеш какво чустваш на някой човек. И преди да дойдем тук, бях готов на секундата да ѝ кажа всичко, но оправданието ми беше, че трябва да изкачам. След минути обаче няма да мога да се оправдая с нищо. Мисля, че това е страхът. Да си търсиш всякакви оправдания, само, за да не кажеш нещо. Това беше странно. Можех да направя всякаква лудория, за която се сетя, нямаше да се замисля и за секунда, нямаше да позволя на страхът да се появи. И сега в един момент се оказа, че все пак дори и аз се страхувам и то от нещо толкова дребно. Едни прости думи, от които зависеше целия ми живот оттук-нататък, но сега си мислех, че нямаше да успея да ги кажа. Вложих толкова усилия, за да дойдем тук само за един прости думи и сега бях на път да се откажа. Точно казвах на шофьора да спре таксито, когато Ан се събуди. Погледна ме с блестящите си очи и ми се усмихна. Ето, за това бих убил всеки. Тези блестящи очи бяха знак, че е щастлива.

- Господине, ... ще казвате ли нещо, защото почти пристигнахме? - Едва сега се сетих, че бях потупал шофьора по рамото, за да му кажа да спре колата.

- Исках само да ви кажа да побързате. - Видях в огледалото отчаяната физиономия на мъжа, който не каза нищо повече и натисна по-силно педала за газта. Сега отново цялото ми внимание беше съсредоточено върху Ан. В този момент потърка сънливо очите си и се разтегна все едно е тичала няколко километра. Засмях се на движенията ѝ и тя ме погледна ядосано.

- Какво? Толкова ли съм ти забавна? - Гласът ѝ беше малко по-различен от преди. Все още не се беше събудила напълно и говореше тихо и спокойно. Сега не играеше ролята си на кучка и беше такава, каквото наистина е. Не знам как хората я виждаха, но в нея аз виждах единствено хубавото. Вярно, че то беше малко, или понякога напълно липсваше, но за мен винаги имаше нещо добро в нея, за което се хващах като удавник за пръчка. Ан искаше да изглежда силна, все едно нищо и никой не може да я пречупи. Аз обаче не исках да я пречупя въпреки, че можех. Исках да я накарам да разбере, че няма смисъл да се държи като безчуствена кучка, при положение, че това не ѝ печелеше нищо, освен омразата на хората. И ако не успеех да я накарам да го разбере, аз щях да съм този, който ще е пречупен накрая. - Добре, не ми отговаряй, щом искаш. Не ми пука.