Преди и сега

Част 28

 Ан:
Отворих куфара си и го оставих върху леглото.Трябваше да направя точно пет крачки и вече бях до гардероба.Отворих и него със сигурен замах, но сигурността ми се изпари в секундата, в която зърнах празния гардероб.Това беше момента, в който почувствах тази къща, този град и тези хора като чужди.В собствената ми стая нямаше нищо мое.Нито дрехи, нито технология, нито снимки, нито козметика.Това чувство е толкова странно и гадно.Като червей те разяжда от вътре и не ти дава секунда спокойствие.В момента нямах нищо.Нямах къща, която да наричам свой дом.Ето това ми причини прекаленото местене от град на град.Но аз бях на път да го направя отново.Имах един много малък проблем.Не се уча от грешките си.Повтарям ги отново и отново и сякаш всеки път се надявам да е по-различно, да е по-добре, но се оказва точно обратното.Всеки път става все по-зле.

Погледнах към часовника на ръката си.Часът беше точно три сутринта.Имах още час преди полета си.Като по навик бръкнах в джоба си, за да проверя билета си, но когато усетих празния джоб се сетих, че за частните самолети няма билет.

Отново върнах погледа си към куфара.Нямах друг избор освен да го затворя и да го върна отново под леглото където беше първоначално.Винаги съм искала да пътувам без багаж.Е поне сега щях да сбъдна една от мечтите си.Погледнах към дрехите си и се запитах от колко дена съм с тях.Най-интересно в момента ми беше къде отидоха всичките ми дрехи.Може би и те са се загубили някъде там където изгубих щастието си.

Трябваше да изляза от тази къща възможно най-тихо.Това не представляваше проблем, понеже бях без никакъв багаж.Майка ми реши да спи тази вечер тук, за да не съм се чувствала сама.Това беше невъзможно.Не исках да я събудя не защото може да спре да замина, а защото не искам да се сбогувам с никой.Това е и причината поради която заминавам толкова късно.Слязох по стълбите не много тихо, защото поне две от стъпалата изскърцаха .За щастие не се чу отваряне на врата, което означава, че не я събудих.Отначало си помислех да изляза веднага, но после се почувствах носталгично и светнах лампата, за да видя може би за последно този дом.Когато се обърнах с лице към хола видях майка си, която стоеше по пижама и гледаше в една точка.Не се извърна към мен в продължение на минута. Помислих си, че е нещо и има, защото наистина изглеждаше като лудите.Но когато впери погледа си в мен, не можех да си помисля нищо друго освен, че тя знае.

-Къде сгреших, че накарах собствената си дъщеря доброволно да напусне майка си без да каже дори едно "Сбогом"?-За първи път видях майка си толкова...наранена и предадена.

-Може би грешката не е в теб, а в мен.-Можех да и отговоря по-различен начин, но думите ми щяха да я наранят повече от действията ми.И тя имаше вина за много неща, но точно в този момент не бях аз човекът, който трябваше да я съди.

-Ами Алек?Твоите приятели?Твоето семейство?-Сара спря да говори за миг, може би, за да прецени дали това, което ще каже е правилно.-Как ще ни оставиш?

-Алек и Себастиян ще ми липсват най-много.Но имам нужда от време да помисля над това какво искам за себе си и към коя посока да поема.Не мога цял живот да живея без сигурно бъдеще и да не мисля за утрешния ден.

И ей така от нищото за един миг пред очите ми се изнизаха тези три години прекарани с най-добрите приятели на света.Определено бяха най-хубавите и най-гадните години в моя живот, но не съжалявам, че избрах точно тези хора да са част от живота ми, защото без тях всичко щеше да е еднообразно и скучно.Въпреки, че сега ги оставям за малко, ще се върна и надявам се до тогава все още да пазят тази лудост в себе си.Надявам се на много още счупени коли от страна на Себастиян, на много още пиянски вечери с Елизабет, но разбира се вече ще и нужна детегледачка и най-важното надявам се Алек да ме обича толкова колкото и сега, а може и повече.

При тези тъжни мисли нямаше как да не пролея няколко сълзи.Майка ми го забеляза и веднага дойде до мен.Прегърна ме и едва тогава разбрах колко много се нуждаех от майчината прегръдка изпълнена с толкова чиста любов.

-Къде ще отидеш?-Зарадвах се, че дори не се опита да ме спре, но това беше, защото тя знае, че аз ще направя каквото съм си наумила със или без нейното позволение.

-Не се тревожи за мен!Ще се оправя.-Трябваше да и кажа къде отивам, но не можех да вярвам, че няма да каже на никой.

Прекъснах прегръдката ни и се отделих от нея.Готова бях да напусна къщата, но майка ми ме спря с думите си.

-Само едно последно нещо...каквото и да е направил Алек е било от любов.Повярвай ми, той те обича страшно много.И най-голямата ти грешка в този живот е, че никога не го разбра.

-Знам колко много ме обича Алек.-Знам също колко много го обичам и аз.

-Не, не знаеш.Ако знаеше сега щеше да си при него, сега когато Алек има нужда от теб.Сега, когато най-добрата ти приятелка създава свое семейство и има най-голяма нужда от подкрепа.Сега, когато малкия ти брат се учи да живее и има нужда от съвет.В този час ти трябваше да си при тях и да им помагаш вместо да бягаш без дори да им кажеш.Наричай ме каквато искаш...златотърсачка, лъжкиня, но не можеш да отречеш, че съм права.

Не знаех какво да кажа.Освен, че с думите си ме нарани много и не заради друго, а заради това, че си бяха самата истината.

-А, аз нямам ли нужда от подкрепа и разбирателство.Защо аз винаги трябва да мисля за тях, а те за мен...

-Не смей да го казваш!Приятелите ти направиха всичко за теб, всичко което и аз направих е за теб.Съжалявам само, че съм родила такова неблагодарно момиче.-Това вече заболя.Улучи право в сърцето.

Нямах намерение да слушам нищо повече и излязох.Не знаех дали това, което правя е грешка или не, но беше единственото решение, което успях да намеря.Вярно е, че бягството не е изход, но поне е временна пауза.

Надолу по улицата ме чакаше черен Мерцедес.Когато го видях се сетих за Себастиян и се усмихнах, нещо което не вярвах да направя тази вечер.Качих се в колата, а шофьора се направи, че не ме усети и дори не ме поздрави.Потегли в секундата, в която се качих.Имахме още доста път до летището, през това време можех добре да премисля всичко.Единственото, което исках в този момент е да видя Алек. Учудих се сама на себе си.Как може да искам да видя човек, който ми изневери?

Най-тежката битка е тази между разума и сърцето...