Преди и сега

Част 26

Анна:

Беше толкова красиво, малко същество поставено в коловоз. Около него имаше още малки същества, родили се преждевременно, но всички спяха, само то единствено стоеше будно. Усетих нечие присъствие до себе си. Когато извърнах погледа си, видях Алек до мен. Хвана ръката ми и се усмихна, щом погледна към бебето.

- Нали беше сигурна, че ще бъде момиче? - Знаех си, че няма да пропусне да го спомене.

- Знаеш ... надеждата умира последна, но сега, когато го виждам, дори и през стъклото, се радвам, че не се оказах права. - Все още е мъничко, за да се определи на кого от двамата си родители прилича, но когато го видя, пред лицето ми се появява Емили, държаща това мъничко човече в ръцете си. Само до преди няколко часа всички бяхме в ужас, че нещо може да се е случило на бебето, но разбира се, това беше по идея на Емили. Чудно ми е само как доктора ѝ се е вързал на акъла. - Как ще се казва този сладур?

- Натаниел.

- Емили го измисли, нали? - Дори нямаше нужда да питам откъде познах. Тези имена бяха в нейн стил.

- Поздравления, вече си чичо! - Изражението на Алек изразяваше обида.

- Чичо?!? Твърде съм млад за чичо.

- А как да ти вика? Батко?

- По-съгласен съм на това или на просто Алек.

- Защо постоянно гледаш към часовника си? - Забелязах, че на няколко пъти, докато говореше, поглеждаше часа.

- Ам ... трябва да отида при Джордан. - Това ме наведе на мисълта, че може да е разбрал нещо, но съм сигурна, че ако беше така, щеше да ми каже.

- Защо?

- Преди малко ми звънна. Иска да говорим за нещо. - Исках да отида с него, за да видя за какво толкова ще говорят, но не мога да оставя Емили сама.

- Добре, тръгвай тогава. - Целунах го и нещо в мен ме караше да задържа колко е възможно по-дълго устните си върху неговите. След като едвам се отделих от него, пуснах ръката му и се загледах след него. Помислих си каква късметлийка съм, за да имам момче като него.

Погледнах за последно Натаниел и с радост установих, че вече беше заспал. Задържах погледа си на него още няколко минути и след това тръгнах към стаята на Емили. Тези болници винаги са ме карали да се чувствам гадно. При мисълта, че в тази сграда някой в този момент може да умира, е ужасно. Хубавото беше, че поне бяхме в родилното отделение. Тук хората не умираха, а се раждаха нови животи.